Джос Стърлинг - Мисти

— Не знам. Не съм сигурен какво се предполага, че трябва да изпитвам.

Опал не изглеждаше щастлива, наистина мислеше, че е решила случая.

— Моля те, дай й шанс. Тя ти подхожда съвършено по възраст, Уриел.

— Не че не съм благодарен за цялата ти работа, Опал. Тя е хубава и талантлива, но явно, че за мен не изпъква сред тълпата... а братята ми казаха, че това е първото, което са забелязали у партньорките си.

— Изчакай да се върне и пробвай с телепатия. — Размърдах се на мястото си, неспокойна заради напрежението и разочарованието на Уриел. Не си бях представяла момента така: бях очаквала между тях да премине електричество, а не се беше получило така. Щеше ли все пак да се наложи да включим и Кристал? Бях й обещала, че ще се погрижа. Разочаровах я.

Срещу нас седеше мъж, който тихо и мирно поделяше сандвича си с жена в напреднала бременност. Изведнъж той скочи и удари с юмрук по масата. Бъдещата майка го погледна шокирано.

— Какво искаш да кажеш с това, че бебето не е мое?

— Това ли казах?

— Да!

— Щях да ти кажа... рано или късно.

Мъжът захвърли ключовете за колата на масата и излезе.

— Ще взема автобус до вкъщи.

— Мейсьн, Мейсьн! — Тя взе ключовете и забърза след него. — Съжалявам!

— Не знам как можеш да кажеш това! — възкликна сестрата, която минаваше с две приятелки. — Винаги си твърдяла, че харесваш Бенджамин. Той не е от онези противни типове.

Имаше пробив в бариерата, която бях образувала около дарбата си.

Опал зарови глава в ръцете си, защото знаеше какво става. Аз бях ужасена. Много по-лесно е да изгубиш контрол, отколкото да го възстановиш, след като стигнеш до определена точка. Представете си игра с пръчици от дърво или слонова кост: лесно е да ги изпуснеш, но е почти невъзможно да ги събереш, без да разклатиш другите.

— Направи нещо — помоли ме тя.

— Правя, правя — опитах се да събера всички онези пръчици на казването на истината, които ми бяха избягали. Сърцето ми биеше тежко. Трябваше да свърша, преди Франси да се е върнала, но тя вече вървеше към масата ни.

— Мразя работата си — изръмжа сервитьорът срещу изненаданата жена, която го бе помолила да избърше масата. Той носеше значка, на която пишеше: „Радвам се да помогна“.

— Защо работите тук тогава, след като ви е толкова трудно да угодите на клиент?

Той отвори уста, твърдо решен да се извини за липсата си на маниери, но отвърна:

— Клиентите като вас винаги се оплакват. Не мога да ви понасям вас, хленчещите.

Франси се върна с чаша лате с богат каймак.

— Ето какво: заслужавам това след цял ден с тези досадни консултанти. — Тя смръщи вежди. — Нима току-що казах това на глас?

— Страхувам се, че да. — Сега Уриел имаше доста весел вид.

Франси насочи вниманието си към мен. Ако можеше да чете мисли, щеше да знае, че в момента крещя: „Помощ!“ и „Извинявайте всички!“.

— Тя има дарба за истината?

— Проклятие — измърморих.

— И е изгубила контрол, защото... — погледът на Франси се премести върху Уриел — ...се е тревожела, че все пак е възможно да не си моята сродна душа? Опал, какво си планирала зад гърба ми?

Опал не можеше да се измъкне с лъжа, както би съумяла при нормални обстоятелства.

— Исках Уриел да се срещне с теб, защото мислим, че бракът е възможен. Датите ви на раждане са близки, а търсачът на сродни души спомена бяла сграда в Кейптаун. Веднага си помислих за болница.

Франси се обърна отново към Уриел.

— Съжалявам. Не че не си великолепен мъжки екземпляр, но няма шанс дори с подсказванията от страна на търсача на сродни души.

При това категорично отхвърляне Уриел премигна.

— Защо? Не трябва ли поне да проверим чрез телепатия?

Тя го потупа по ръката.

— Повярвай ми, знам.

— Откъде знаеш? Откри ли сродната си душа?

— Не.

— Тогава защо?

Тя отпи от кафето си, а очите й искряха над ръба на високата чаша.

— Сродната ми душа, когато я срещна, никак не е вероятно да изглежда като модел от модно списание.

О, изглежда, че в папката на Опал липсваха някои основни факти за Франси.

Никога преди не бях виждала Уриел да се изчервява толкова силно.

— Неловко — прошепнах.

— Извинявам се, че ти изгубих времето — каза той сковано.

— Не се тревожи. И не мисля, че си изгубил и секунда от времето ми. Благодаря, че си помислил за мен. Поласкана съм. — Отпи от кафето си, а погледът й замислено обхождаше Уриел. — Може и да не си моят партньор, но мисля, че ще е добре да те запозная с близначката си.