Джо Абъркромби: Герои

Кърнден Гушата огледа със сериозно изражение Героите — забравена от времето стража от великани, бдяща над нищото.

— Такива са времената — промърмори под носа си.

Той стоеше, облегнат на каменния перваз до прозореца, и барабанеше нервно с пръсти. Съзерцаваше лабиринта от павирани улици и скупчените над тях стръмни, покрити с каменни плочи покриви. Високите, почернели от ситния ръмеж стени на Карлеон, построени от баща му. Погледът му се плъзна още по-нататък, по забулените в пелената на дъжда полета, отвъд сивата ивица на реката, към загатнатите очертания на хълмовете в края на долината. Сякаш, ако напрегнеше с всичка сила очи, можеше да види дори по-далече. Десетки мили оттук, чак до пръснатата по неравния терен армия на Дау Черния. Дотам, където сега се решаваше съдбата на Севера.

Без него.

— Всичко, което искам, е всички да правят каквото им кажа. Твърде много ли искам?

Сеф застана зад него и притисна в гърба му корем.

— Аз бих казала, че ще е повече проява на здрав разум, ако го направят.

— Знам какво точно трябва да се направи, нали, знам кое е най-доброто.

— Аз го знам и ти го казвам, така че... да.

— Изглежда, в Севера има няколко празноглави идиоти, които дори не осъзнават, че държим всички отговори в ръцете си.

Ръката и се плъзна нагоре по неговата и спря потропващите по камъка пръсти.

— Мъжете тук не обичат да прибягват до мир, но един ден ще го направят. Ще видиш.

— А дотогава, като всеки с някаква нова мисъл в главата, аз оставам отритнат. Презрян. Изгнаник.

— Дотогава си затворен в една стая с жена си. Толкова ли е зле?

— Няма друго място, на което ми се ще да бъда повече — излъга той.

— Лъжец — прошепна тя и устните и докоснаха ухото му — Почти такъв лъжец си, за какъвто те смятат. В момента ти се иска да си там, до брат ти, с броня на гърба. — Ръцете и се плъзнаха под неговите и го прегърнаха през гърдите. — Да сечеш и трупаш на камари главите на южняците.

— Убиването ми е любимо занимание, знаеш го.

— Избил си повече народ от Скарлинг.

— Ако можех, щях да си лягам в леглото с броня на гърба.

— И само тревогата за нежната ми кожа те възпира да го правиш.

— Мм, сеченето на глави обикновено е свързано с пръскане на много кръв. — Той се извъртя в ръцете и и застана с лице към нея. Постави върха на показалеца си в средата на гърдите и. — Винаги съм предпочитал едно рязко пронизване на сърцето.

— Точно както прониза и мен. Какъв майстор си само.

Той се изкиска, когато усети едната и ръка между краката си. Измъкна се със смях от прегръдката и вдигна ръце пред себе си.

— Добре де, признавам си! Повече ме бива в леглото, отколкото с меч в ръка на полето!

— Най-после да кажеш истината. И виж само какво направи с мен. — Тя постави длан на корема си и го погледна с престорено неодобрение. Сърдитата и физиономия обаче бързо се превърна в усмивка, когато той се приближи отново, постави длан върху нейната и преплетените им пръсти погалиха заедно наедрелия и корем. — Момче е — прошепна тя. — Усещам го. Наследник на трона на Севера. Първо ти ще бъдеш крал, а после.

— Шш. — Той я целуна нежно по устните. Нямаше как да знаят дали някой не слушаше от другата страна на вратата. — Имам по-голям брат, забравяш ли?

— Малоумен по-голям брат.

Калдер направи кисела физиономия, но замълча. Въздъхна и сведе очи към този странен, прекрасен и същевременно плашещ подут корем.

— Баща ми винаги казваше, че няма по-важно нещо от семейството. — „Освен властта“, помисли си. — Плюс това какъв смисъл има да спорим за нещо, което, така или иначе, не ни принадлежи. Сега Дау Черния носи кралската огърлица на баща ми. За него трябва да внимаваме.

— Дау Черния е най-обикновен едноух главорез.

— Главорез, но с целия Север в краката си и с всички главатари, готови да слушат думата му.

— Могъщи войни, главатари. — Тя изсумтя презрително в лицето му — Джуджета с големи имена.

— Брод Десетократния.

— Този вмирисан дърт плужек ли? Само при мисълта за него ми се повдига.

— Керм Желязната глава.

— Говори се, че имал малка пишка. Сигурно затова е вечно намръщен.

— Глама Златния.

— Неговата била още по-малка. Като детско кутре. Освен това ти имаш съюзници.

— Така ли?

— Знаеш, че е така. Баща ми те харесва.

Калдер направи кисела гримаса.

— Баща ти не ме мрази, но се съмнявам, че ще си направи труда да среже въжето, на което ще ме обесят.