Джо Абъркромби: Герои

— Искаш да кажеш, Дау Черния го иска.

— Все тая.

— В такъв случай заповядай. — Сухара примижа, докато се надигаше бавно и опъваше колене. Със сигурност и него го мъчеха ставите, помисли си Гушата. — Ветровито е тук. И бездруго ще ми е по-добре долу, в Осранг, с крака към огъня. — Гушата трябваше да признае, че тук Сухара бе напълно прав. Замисли се кой от двамата беше прекараният в цялата тая работа. Посивелият войн прибра меча си в ножницата и се загледа, замислен, в хората, които вече събираха вещите си. — Хубаво от твоя страна, че постъпи така, Гуша. Право острие си, точно както говорят за теб. Хубаво е хората от двете страни на всичко това да могат да се разберат с приказки във времена като тези. Добрите обноски напоследък... съвсем са забравени.

— Такива са времената.

Кърнден Гушата кимна на Скори и той свали ножа от гърлото на онзи с петното на бузата, поклони се леко и го подкани с жест към огъня. Човекът разтри с пръсти прясно обръснатото място насред наболата си брада и се зае да навива едно одеяло. Гушата пъхна палци в колана на меча си и продължи да държи под око хората на Сухара, които се готвеха за тръгване. За всеки случай, да не вземе да му хрумне на някой да се прави на герой.

А от всички най-вероятно това щеше да е Червения гарван. Той беше преметнал лък през рамо и сега стоеше със секира в здраво стиснатия юмрук на едната ръка и щит с изрисувана червена птица на бял фон в другата. И гледаше мрачно. Ако в началото беше готов да убие Гушата, няколкото минути приказки най-вероятно не бяха променили нищо по въпроса.

— Няколко скапаняци и една шибана женска — озъби се той. — И ние ще отстъпим без бой на такива като тези, така ли?

— Не, не. — Сухара метна на гърба си стар очукан щит. — Аз се оттеглям без бой, тези момчета също. Ти оставаш да се биеш с Уирън-от-Блай, сам.

— Какво?

Червения гарван изгледа намръщено Уирън и потрепна неспокойно. Уирън отвърна на погледа му с каменно изражение, по-безизразно от това на Героите.

— Точно така — каза Сухара. — Щом те сърбят ръцете за битки. После аз ще натоваря накълцания ти труп на каруца, ще го откарам обратно при майка ти и ще и кажа да не се тревожи много, защото ти така си искал. Толкова много си обичал този проклет хълм, че си бил готов на драго сърце да умреш на него.

Червения гарван намести нервно пръсти около дръжката на секирата.

— Ъ?

— Или пък може да слезеш кротко с останалите от хълма, като не спираш през това време да благославяш името на Кърнден Гушата, задето постъпи човешки и ни остави да си вървим без стрели в задниците.

— Хубаво — каза намусен Червения гарван и се обърна да върви.

— Пфу — изду бузи Сухара и се извърна към Гушата. — Можеш ли ги разбра младите в днешно време? Бяхме ли и ние такива глупаци навремето?

— Много вероятно — сви рамене Гушата.

— Не бих казал обаче, че някога ме е гонила същата жажда за кръв, каквато тях сега.

— Такива са времената — сви отново рамене Гушата.

— Вярно, вярно и пак вярно. Оставяме ви огъня, нали? Хайде, момчета.

Тръгнаха към южната страна на кръга, като прибираха няколкото им останали по земята вещи в движение, после един по един изчезнаха в тъмнината.

Племенникът на Сухара спря в пролуката между два каменни блока, обърна се и показа на Гушата среден пръст.

— Ще се върнем, шибани копелета! — Чичо му го перна по тила на чорлавата глава. — Ау! Какво?

— Покажи малко уважение.

— Не сме ли във война?

Сухара отново го перна и момчето изписка.

— Това не е причина да се държиш невъзпитано, дребно лайно такова.

Гушата остана загледан по посока на постепенно заглъхващия ропот на младежа, преглътна насъбраната кисела слюнка в устата си и свали палци от колана. Ръцете му трепереха. Разтри ги, сякаш беше просто от студа. Всичко свърши, каза си наум, и всички още дишат, значи, мина добре.

Веселяка Йон явно не беше на същото мнение. Пристъпи до Гушата и навъсен като буреносен облак, се изплю в огъня.

— Един ден може да съжаляваме, че не ги избихме тия.

— Да не убия никого, не тежи на съвестта ми и наполовина, колкото обратното.

Брак подсвирна от другата страна на Гушата.

— Истинският войник не може да си позволи толкова съвест.

— Не може да си позволи и толкова голямо шкембе. — Уирън беше свалил Меча от раменете си и сега опря върха на ножницата в земята. Топката на края на дръжката стигаше почти до брадичката му, докато замислено я въртеше, загледан в проблясъците на огъня по гарда на острието. — Всеки носи някаква тежест на раменете си.