Джо Абъркромби: Герои

— Моята си е точно толкова, колкото трябва, кльощаво копеле — сопна се планинецът и погали огромния си корем като горд баща главата на сина си.

— Главатар.

Агрик влезе в осветения от огъня кръг с лък и стрела в едната ръка.

— Тръгнаха ли си? — попита Гушата.

— Наблюдавах ги, докато не отминаха Децата. Сега вече прекосяват реката. Вървят към Осранг. Атрок остана да ги държи под око, за всеки случай. Ще знаем, ако решат да се върнат.

— Мислиш ли, че ще го направят? — попита Прекрасна. — Сухара е верен на старите порядки. Може и да се усмихваше, ама надали е останал много доволен. Имаш ли му вяра на дъртото копеле?

— Не повече отколкото на кой да е друг в днешно време — отвърна Гушата и се загледа, намръщен, в тъмнината.

— Толкова малко? Най-добре да сложим часови, значи.

— Ъхъ — намеси се Брак. — И по-добре нашите да не заспиват.

— Колко хубаво, че поемаш първата смяна доброволно.

Гушата го плесна дружески по рамото.

— Тъкмо ще си правите компания с търбуха ти — обади се Йон.

— Радвам се, че на драго сърце приемаш да стоиш втори.

Сега Гушата плесна неговото рамо.

— Мамка му!

— Дрофт!

Отдалече личеше, че къдравият младеж бе най-новото попълнение в дузината, в походката му имаше неподправен устрем, когато се завтече напред.

— Да, главатар?

— Вземаш ездитния кон и тръгваш обратно по пътя за Яус. Не съм сигурен на кого ще се натъкнеш първо — на момчетата на Желязната глава, може би на тези на Десетократния.

Кажи им, че на Героите сме заварили една от дузините на Кучето. Най-вероятно просто съгледвачи, но...

— Просто съгледвачи. — Прекрасна откъсна със зъби коричката от едно от кокалчетата на ръката си и я изплю. — Онези от Съюза са на мили оттук, пръснати, разтеглени, опитват се да напредват в прави редици по терен като този, без нищо право в него.

— Най-вероятно да, но въпреки това скачай на коня и отнеси вестта.

— Сега ли? — На лицето на Дрофт се изписа объркване. — В тъмното?

— Не, следващото лято също става — сряза го Прекрасна. — Да, сега, глупако. Просто следвай проклетия път.

— Работа за герои, няма що — въздъхна Дрофт.

— Няма работа, недостойна за герои, момче — каза Гушата.

В интерес на истината, той по-скоро би пратил друг, но това щеше да означава препирня до зори защо новият не свърши тази работа. Има си начини да се вършат нещата, което е редно — не можеш просто да го заобиколиш.

— Разбрано, главатар. До след няколко дни, като се върна, тогава. С протрит задник.

— Защо? — Прекрасна направи няколко движения с таза във въздуха. — Да не би с Десетократния да сте си близки?

Това искрено развесели момчетата. Разнесоха се боботещият смях на Брак и кикотът на Скори, дори каменното изражение на Йон поомекна, сигурен знак, че вътрешно се пръска от смях.

— Ха-ха, мамка му.

Дрофт тръгна в тъмното да търси коня.

— Чувала съм, че малко мас помага нещата да минат по-гладко — провикна се след него Прекрасна и кикотът на Уирън отекна между камъните.

Гушата усети как отново го наляга умора. Смъкна се бавно до огъня, примижа от болка, докато сгъваше болното коляно, и се намести на още топлата от задника на Сухара земя. Скори вече се беше разположил от отсрещната страна и точеше ножа си. Пееше и високият му глас следваше ритъма на тихото стържене на стоманата. Песен за Скарлинг Качулатия, най-големият герой в Севера, някога обединил клановете и изтикал Съюза вън от Севера. Гушата се заслуша в думите, загриза изранената кожа около ноктите на пръстите си и се замисли как най-после да сложи край на проклетия навик.

Уирън остави Меча на земята, клекна на колене до него и измъкна старата кесия, в която носеше руните си.

— Да видим какво казват, а?

— Трябва ли?

— Защо? Страх те е какво могат да ти предскажат ли?

— Страх ме е, че ще избълваш една камара простотии, а аз няма да мигна цяла нощ, докато се опитвам да открия някакъв смисъл в тях.

— Да видим.

Уирън изсипа каменните плочки в шепата си, изплю се отгоре им и ги хвърли пред себе си.

Въпреки че не можеше да прочете проклетите знаци, Гушата не се сдържа да не надникне.

— Е, какво казват, Перко?

— Руните казват. — Уирън се надвеси отгоре им и присви очи, сякаш се взираше в

далечината. — Че ще се лее кръв.

— Хм, те друго не казват — изсумтя Прекрасна.

— Ъхъ. — Уирън се уви в палтото си и вече притворил очи, легна на земята и прегърна нежно Меча. — Само дето в последно време все по-често познават.