Джо Абъркромби - Герои

— Ако така мислиш, добре си ме преценил — отвърна Гушата. — Точно такъв ми е планът.

— Часовите ми живи ли са?

Прекрасна извърна глава и изсвири. Скори Леката стъпка се появи иззад един от Героите. Беше прегърнал с една ръка през врата мъж с голямо розово рождено петно на бузата. Ако човек не забележеше ножа в ръката на Скори с притиснато в гърлото на мъжа острие, като нищо щеше да ги вземе за двама стари приятели.

— Съжалявам, главатар — каза онзи с петното на бузата. — Спипаха ме неподготвен.

— Случва се.

В този момент от тъмното излетя кльощав младеж и се запрепъва към огъня, сякаш някой го бе сритал здраво в задника. Оплете крака и се просна с писклив крясък по корем в тревата. Зад него се появи Веселяка Йон, с отпусната надолу секира в едната ръка. Светлината на огъня проблесна в масивното острие покрай ботуша и освети мрачното му брадясало лице.

— Слава на мъртвите за това. — Сухара посочи с пръчката си към младежа на земята, който тъкмо скачаше на крака. — Син на сестра ми е. Обещах и да го наглеждам. Ако го беше убил, онази щеше да ми продъни ушите.

— Беше заспал — изръмжа Йон. — Не внимавате много тук, а?

— Не очаквахме компания — вдигна рамене Сухара. — Ако има две неща, дето да са в изобилие в Севера, то това са хълмове и камъни. Кой да знае, че един хълм с камъни на върха ще е от такъв интерес.

— Не и за мен — обади се Гушата, — но Дау Черния ми каза: „Върви там и...“.

— А когато Дау Черния каже нещо. — обади се Брак-и-Дейн с онази така типична за планинците напевна интонация, после пристъпи в обраслия с трева кръг между камъните.

Татуираната половина на масивното му лице бе обърната към огъня, а другата половина бе потънала в сянка.

Червения гарван понечи да скочи на крака, но Сухара сложи ръка на рамото му и го

натисна обратно надолу.

— Леле майко — каза той. — Цяла нощ ли ще изниквате така, момчета? — Очите му се преместиха от острието на секирата в ръката на Йон към усмивката на Прекрасна, после към големия търбух на Брак и накрая спряха на ножа в ръката на Скори, все още опрян в гърлото на един от хората му. Безсъмнено претегляше наум шансовете си, точно както щеше да направи и Гушата на негово място. — Уирън-от-Блай с вас ли е?

Кърнден Гушата кимна бавно.

— Не го знам защо, но продължава да ме следва.

Като по команда, странният акцент на Уирън се разнесе от тъмнината зад Героите.

— И Шоглинг ми каза... че съдбата ми ще ми се разкрие... от устата на човек, задавил се с кост. — Гласът му отекна в каменните блокове, сякаш идващ отвсякъде едновременно. Много го биваше в драматичната поява този Уирън-от-Блай. Така необходимо умение на всяка жива легенда. — А Шоглинг е стара колкото тези каменни блокове. В ада няма място за нея, казват някои. Никое острие не може да я нарани. Видяла е раждането на този свят, ще види и смъртта му, казват други. На такава жена човек трябва да вярва, нали? Така поне казват хората.

В една от дупките, оставена от един паднал Герой, се появи фигурата на Уирън — висок, слаб, със скрито в качулката лице. Той навлезе в кръга бавно, търпеливо като зимата. Носеше Меча напряко на раменете си, преметнал дълги ръце през него като селянка, току-що издоила кравата, кобилица. Матовият метал на дългата дръжка блестеше над прибраното в ножницата острие.

— Шоглинг ми каза къде, кога и как ще ме застигне смъртта. Прошепна го в ухото ми и ме закле да го пазя в тайна, защото издадената магия не е никаква магия. Затова не мога да ви кажа къде, нито кога, само че не е тук и не е сега. — Той спря на няколко крачки от огъня. — За вас обаче, момчета. — Той килна глава на една страна и светлината улови острите черти на носа, брадичката и тънките му устни. — Шоглинг не ми каза нито мястото, ни часа.

Остана там, неподвижен като статуя. Не му и трябваше да мърда. Прекрасна погледна към Гушата, после извъртя с досада очи към звездното небе.

Но момчетата на Сухара останаха като попарени, те не бяха слушали все същата история безброй пъти.

— Това ли е Уирън? — попита един съседа си до огъня. — Уирън Перкото? Той ли е?

Съседът му не отговори, само буцата на гърлото му се надигна и спусна, докато

преглъщаше тежко.

— Е, проклет да съм, ако си вдигна стария задник да се бия с вас — каза ведро Сухара. — Някакъв шанс да ни пуснете да се ометем сами оттук?

— Дори ще настоявам да го сторите — отвърна Гушата.

— И можем да си съберем нещата?

— Не съм дошъл да ви унижавам. Искам само хълма.