Джо Абъркромби: Герои

— Не те лъжат.

Кърнден направи няколко предпазливи крачки напред, като продължаваше да държи ръцете си високо вдигнати над главата. Опита да не обръща внимание на прикованите в него осем чифта враждебни очи.

— Побелял си, Гуша.

— Ти също, Сухар.

— Е, знаеш как е. Война. — Възрастният войн потупа корема си. — Изнервя ме напоследък.

— Да ти призная, мен също.

— На кого е притрябвало да е войник в днешно време?

— Скапана работа е това. Но знаеш какво казват: старите коне нови огради не прескачат.

— Аз в последно време гледам въобще да не скачам — отвърна Сухара. — Чувам, че сега се биеш за Дау Черния. Дузината ти също.

— Като цяло гледам да свеждам боя до минимум, но относно това, на чия страна, да, прав си. Сега Дау плаща кашата.

— Обичам каша — каза Сухара. Погледът му се отмести към огъня и той замислено разрови жарта с пръчка. — Моята Съюзът я плаща. — В този момент хората му вече бяха на нокти — езиците облизваха нервно устни, пръстите потрепваха по оръжията, очите святкаха. Вдигна очи. — Това май ни поставя един срещу друг, а?

— Ще оставим ли нещо толкова дребно като това, кой на коя страна е, да ни развали приятелския разговор?

Лицето на Червения гарван се наля с кръв, сякаш самата дума „приятелски“ му подейства като обида.

— Дай просто да очистим копелето! — изръмжа той.

Сухара се извърна бавно към него и лицето му се изкриви в презрителна гримаса.

— Ако стане чудо и ми потрябва мнението ти, ще ти кажа. Дотогава си затваряй устата, малоумнико. Човек с опита на Кърнден Гушата не би се дотътрил тук посред нощ просто ей така, за да бъде очистен от такива като теб. — Очите му прескочиха по няколко от каменните блокове, после се върнаха към Гушата. — А ти защо си сам? Омръзна ти да се биеш за онова копеле Дау и дойде да се присъединиш към Кучето ли?

— Не бих казал. Да се бия на страната на Съюза, не ми е в стила, нищо лично към онези, на които е. Всеки си има причини.

— Аз също гледам да не виня човек за избора му на приятели.

— Има свестни хора от двете страни — каза Гушата. — Работата обаче е там, че Дау ме прати на Героите. Да поостана малко, да огледам добре, да видя дали Съюзът не идва насам. Но може пък ти да ми спестиш усилията. Идва ли Съюзът насам?

— Знам ли.

— Ама ти си тук.

— Не бих му придавал много значение на това. — Сухара огледа хората си около огъня и в погледа му нямаше много радост. — Както виждаш, сам съм с дузината си. Кучето ме прати тук горе. Да поостана малко, да си отварям очите за Дау Черния и хората му — Той повдигна въпросително вежди. — Мислиш ли, че ще се появят насам?

— Знам ли — ухили се Гушата.

— Ама ти си тук.

— Не бих му придавал много значение на това. И аз съм сам с дузината си, всички с изключение на Брайдиън Потопа, счупи си крака преди няколко месеца и го оставихме да се оправя.

Сухара се усмихна унило, разръчка отново жарта и вдигна облак искри в мрака.

— Винаги си държал сговорна дузина — рече накрая. — Предполагам, сега са се наредили зад Героите, с лъкове в ръце.

— Нещо такова — разнесе се глас някъде отстрани и момчетата на Сухара подскочиха, после се извърнаха като един натам с провесени ченета. Стресна ги не само това, колко отблизо дойде гласът, но също така, че беше на жена. Прекрасна стоеше до един от Героите.

С меч на кръста и преметнат на гърба лък, със скръстени на гърдите ръце, облегната небрежно на камъка, сякаш стоеше пред някоя таверна. — Хей, Сухар. Как е?

Възрастният войн присви очи и лицето му се изкриви в кисела гримаса.

— Ех, пък да бе извадила стрела, да беше свалила лъка поне, да видим, че ни приемаш на сериозно.

— О, тук има няколко момчета — кимна с глава тя към тъмнината зад гърба си. — С лъкове, готови да ти пуснат една стрела в главата само ако ме погледнеш накриво. Сега олекна ли ти?

Физиономията на Сухара се сгърчи още повече.

— И да, и не. — Хората му впериха очи в пролуките между камъните, към изведнъж придобилата още по-зловещ вид тъмнина. — Значи, още си втори на тоя тип?

— Нищо по-добро не ми е изпадало. — Прекрасна почеса дългия белег на късо остриганата си глава. — Сигурно вече сме заприличали на стара семейна двойка, които не са се чукали от години и само се карат.

— С жена ми бяхме така, преди да умре. — Сухара почука с пръст по острието на меча си. — Ама сега ми липсва. Знаех си, че водиш компания, Кърнден, още от момента, в който излезе иззад камъните. Но тъй като ти още плямпаш, а аз още дишам, мисля, решил си явно да ни дадеш възможност да оправим нещата с приказки.