Джо Абъркромби - Герои

Какво значение имаше защо? Получих си заслуженото.

Изхвърча навън от палатката и сякаш никога допреди не бе усещал слънцето по кожата си. Обзе го радост от самата животворяща топлина по лицето му, от милувките на вятъра. Огледа се смаян, с навлажнени очи. Калната земя, която се спускаше плавно към реката, това осеяно с боклуци сиво бунище, през което се бе дотътрил на влизане в палатката, сега беше прекрасна градина, изпълнена с цветове. С обнадеждени лица и жизнерадостна глъч. Със смях и птичи песни.

— Добре ли си?

От това, което видя през замъглените си от сълзи очи, лицето на Рюрген имаше тревожен вид.

— Имам писмо от краля — викна Г орст, нехаещ колко изтънял бе гласът му.

— Какво пише? — попита Млад. — Лоши новини?

— Добри новини. — Горст сграбчи Млад през раменете и той изпъшка, когато го стисна в прегръдката си. — Най-добрите. — С другата ръка придърпа Рюрген, вдигна ги и

двамата от земята и ги стиска ли, стиска в прегръдките си, като любящ баща синовете си. Прибираме се у дома.

Крачеше с нетипична за него бодра походка. Беше свалил бронята и чувстваше такава лекота, че имаше чувството, че ако скочи, ще полети във ведрото синьо небе. Самият въздух сякаш беше станал по-сладък, когато напълни дробове с него, въпреки все още доловимата миризма на отходни ями. Всичките му наранявания, всичките болежки и горчиви разочарования се бяха стопили и наоколо всичко грееше.

Прероден съм.

Пътят към Осранг — или по-скоро към овъглените останки от това, което довчера беше град, на име Осранг — гъмжеше от усмихнати лица. Няколко курви му изпратиха въздушни целувки от пейката на задния край на един фургон и той изпрати по една на всяка. Едно сакато момче викна въодушевено при вида му и Горст разроши игриво косата му. Насреща се зададоха колона ранени. Един войник с патерици му кимна и Горст го прегърна, целуна го по челото и продължи усмихнат нататък.

— Горст! Това е Горст! — разнесоха се одобрителни подвиквания и той, нахилен до уши, размаха победоносно юмрук във въздуха.

Бремър дан Горст, героят на бойното поле. Бремър дан Горст, довереник на краля! Командир на Дворцовата стража и личен телохранител на Върховния крал на Съюза, благороден, справедлив, обичан от всички! Сега беше способен на всичко. Можеше да има каквото си пожелаеше.

Накъдето се обърнеше, виждаше само радост и веселие. Мъж със сержантски нашивки биваше венчаван от командира на полка си за някаква жена с пухкаво лице и цветя в косите, под окуражителните подсвирвания на другарите му. Някакъв младши лейтенант, смехотворно млад за званието, грееше от щастие под знамето на полка си, докато го произвеждаха в ранг, а златното слънце на Съюза плющеше гордо над главата му. Дали не е едно от знамената, които Митерик така лековато загуби преди ден-два? Колко бързо биват забравени прегрешенията. И как некадърните биват възнаградени покрай заслужилите.

Сякаш в подкрепа на мислите си, Горст зърна край пътя Фелниг, в новата му униформа. Тълпа от щабните му офицери триеха сол на главата на един почти разплакан лейтенант заради прекатурен на пътя фургон, чието съдържание — екипировка, оръжия и незнайно откъде взела се сред тях арфа — се беше изсипало в калта, като разпилените вътрешности на мъртво животно.

— Генерал Фелниг! — провикна се бодро Горст. — Поздравления по случай повишението ви!

Никой друг педантичен пияница не го заслужаваше повече. За момент обмисли идеята да го предизвика на дуел, нещото, за което не намери смелост преди няколко вечери. А също и тази да го фрасне с опакото на ръката, докато минава покрай него, и да го просне в канавката. Но сега имам друга работа.

— Благодаря ви, полковник Горст. Искам да знаете какво огромно възхищение изпитвам към вас и...

Горст не си направи труда да се извини подобаващо, докато отминаваше. Просто се вряза сред щабните му офицери — мнозина от тях доскоро щабни офицери на маршал Крой — като рало в калта и ги остави да кудкудякат и пуфтят възмутено зад гърба му. Мамка ви на всичките, аз съм свободен. Свободен! Скочи и нанесе удар с юмрук във въздуха.

Дори ранените край овъглените порти на Осранг изглеждаха щастливи, докато минаваше покрай тях, потупваше раменете им и плямпаше изтъркани окуражения. Споделете радостта ми, осакатени и умиращи! Имам в изобилие, ще стигне за всички ви!

И ето я и нея, сред ранените, раздава вода. Богиня на милосърдието. О, богиньо, облекчи болката ми. Сега не изпитваше страх. Знаеше какво точно трябва да направи.