Джо Абъркромби - Герои

— Финри! — извика Горст, покашля се и опита отново, с по-плътен и нисък глас. — Финри.

— Бремър. Изглеждаш... щастлив.

Тя повдигна озадачено една вежда, сякаш усмивката изглеждаше по-подозрително на лицето му, отколкото на това на кон или на скала, или на труп. Свиквай с тази усмивка, защото тя повече никога няма да изчезне!

— Така е, много щастлив. Исках да ти кажа. че те обичам. Довиждане. Довечера заминавам за Адуа.

— Наистина ли? Аз също. — Сърцето му подскочи от радост. — Е, не веднага, в момента, в който съпругът ми се оправи достатъчно, че да пътува. — И пак полетя към дъното. — Но лекарите казват, че ще е скоро.

И тя изглеждаше така досадно доволна от факта.

— Чудесно. Чудесно. — Майната му на съпруга ти. Горст осъзна, че беше стиснал юмрук, и се насили да отпусне пръсти. Не, не, забрави го. Той е едно нищо. Аз съм победителят. Това е моят момент на радост. — Тази сутрин получих писмо от краля.

— Така ли? Ние също — избълва нетърпеливо тя с блеснали от възбуда очи и сграбчи ръката му над лакътя. Сърцето му отново подскочи, сякаш допирът на ръката и беше второ писмо от Негово Величество. — Хал получава обратно мястото на баща си в Камарата на лордовете. — Финри се озърна потайно и прошепна, задъхана от нетърпение. — Правят го лорд-губернатор на Англанд!

Възцари се дълго, неловко мълчание, докато Горст бавно попиваше чутото. Като гъба, натопена в пикня.

— Лорд. губернатор?

Слънцето изведнъж се скри зад облак и той вече не усещаше топлината му по лицето си.

— Да! Ще има парад в негова чест, както изглежда.

— Парад. — От кретени и шибаняци. Подухна хладен ветрец и изду разкопчаната му риза. — Той го заслужава. Води атаката на един издухан във въздуха мост и за това заслужава парад? Ти също. А къде е моят шибан парад?

— Ами твоето писмо?

— Моето писмо ли? Моето жалко подобие на писмо? О. кралят иска да се върна на стария ми пост, командир на Дворцовата стража.

Вече не намираше ентусиазма, който го обзе, когато четеше писмото по-рано тази сутрин. О, не, не, не и лорд-губернатор, нищо такова. Просто бавачка на краля. И негов пръв гъзоблизец. Не, моля ви, Ваше Величество, не си правете труда да си бършете сам задника, оставете на мен!

— Това е чудесна новина. — Финри се усмихна, сякаш всичко се беше наредило от добре по-добре. — Колкото и да е ужасна войната, все пак е пълна с възможности.

— Чудесна? Не, това е най-обикновена новина. Триумфът ми е помрачен. Цветните венци изгниха. Помислих... — Лицето му потрепна. Повече не можеше да продължава с престорената усмивка. — Май успехът ми изглежда доста мижав на фона на твоя.

— Мижав? Не, разбира се, че не. Не исках да.

— Никога няма да имам нещо свястно на този свят, нали?

— Ъ. — примига стреснато Финри.

— Никога няма да имам теб или някоя като теб. — Покритите и с лунички бузи пламнаха огненочервени. — Затова нека бъда откровен с теб. Войната е ужасна, казваш? — Горст се наведе и изсъска право в ужасеното и лице. — Майната му, казвам аз! Обичам шибаната война! — Всичко неизказано досега напираше навън и той не можеше да го спре, не искаше да го спира. — На великолепните площади, във великолепните всекидневни и в красивите паркове на Адуа аз съм просто един писклив смешник. Жалка картинка. Смехотворен шут. — Доближи още повече лице към нейното и се зарадва да я види как подскача от уплаха. Явно само така осъзнава съществуването му. Така да е тогава. — Но на бойното поле? На бойното поле съм бог. Обичам войната. Стоманата, миризмата, труповете. Ще ми се да бяха повече. В първия ден от сражението сам отблъснах северняците от плитчините. Сам! Във втория превзех мост! Аз! На третия стигнах до самото било на Героите! Обичам войната! Аз. иска ми се да не беше свършвала. Иска ми се. искам.

Доста по-рано, отколкото очакваше, кладенецът с насъбрани емоции пресъхна. Осъзна, че продължава да стои надвесен над нея, задъхан, вторачен в лицето и, но останал без думи. Като мъж, стиснал жена си за гушата, изведнъж осъзнал какво е направил, но без всякаква идея какво да прави оттук нататък. Понечи да си тръгне, но ръката на Финри продължаваше да държи неговата и пръстите и се впиха в ръката му и я дръпнаха обратно.

Руменината по бузите и беше изчезнала и лицето и се изкривяваше в яростна гримаса.

— Какво стана в Сипани?

Сега неговите бузи пламнаха. Самото име беше като плесница.