Джо Абъркромби - Герои

— Какви услуги?

— Такива, които ще ти гарантират, че никога повече няма да тръгнеш по грешната пътека, с опрян в гърба нож.

Калдер се покашля.

— Подобни услуги ще съм винаги готов да направя.

— Хубаво. В замяна ще получиш от мен злато.

— Това ли е щедростта на Първия магус? Злато?

— А ти какво очакваш, вълшебни гащи? Това да не ти е детска приказка? Златото е всичко. Власт, любов, безопасност. Меч и щит в едно. Няма по-хубав подарък от него. Но като стана дума, имам и друг подарък за теб. — Баяз замълча и го изгледа хитро, като шут, преди да пусне поредната си шега. — Животът на брат ти.

Лицето на Калдер потрепна. Надежда? Или разочарование?

— Скейл е мъртъв — каза той.

— Не е. Загуби дясната си ръка в битката за Стария мост, но е жив. Съюзът ще освободи всички пленници. Израз на добра воля, в чест на историческото мирно споразумение, което ти с такава благодарност прие. Утре по обяд можеш да си прибереш празноглавеца.

— И какво да правя с него?

— Не ми е работа да ти казвам какво да правиш с подаръка си, но да знаеш едно, човек не става крал, без да направи необходимите жертви. Ти искаш да си крал, нали така?

— Да.

Много се беше променило тази вечер, но не и това, в това Калдер бе по-сигурен от всякога.

Първия магус се изправи и взе жезъла си в ръка, а прислужникът му се зае да раздига бързо масата.

— Е, в такъв случай по-големият брат представлява сериозна пречка.

Калдер се вгледа в него, застанал спокойно край масата, загледан в полето, сякаш беше пълно с цветя, а не с трупове.

— Затова ли изяде вечерята си тук, на една плюнка от ямите с труповете... за да ми покажеш колко безмилостен си?

— Трябва ли всичко да е продиктувано от зловещ мотив? Ядох тук, защото огладнях. — Баяз килна глава настрана и изгледа Калдер, като гладна птица червей. — Гробовете не означават нищо за мен.

— Ножове — промърмори Калдер — и заплахи, и подкупи, и войни?

— Какво за тях?

Очите на Баяз просветнаха леко на светлината на лампата.

— Що за шибан магьосник си ти?

— Такъв, на когото ще се подчиняваш.

Прислужникът посегна към чинията пред Калдер, но той сграбчи китката му, преди да я е докоснал.

— Остави я. По-късно може да огладнея.

— Какво ти казах, а, Йору? — усмихна се Баяз. — Момчето има по-здрав стомах, отколкото предполагаше. — Той махна на Калдер през рамо, докато се отдалечаваше в тъмното. — Вярвам, че засега Северът е в добри ръце.

Прислужникът взе кошницата, свали лампата от куката и последва господаря си.

— Къде е десертът? — провикна се след тях Калдер.

Прислужникът се извърна и дари Калдер с последна лукава усмивка.

— Дау Черния го изяде.

Светлината пропълзя по стената на къщата и изчезна от другата страна, оставяйки Калдер сам в тъмното. Свлечен на разнебитения стол, със затворени очи, задъхан, налегнат от ужасно разочарование, но същевременно пърхащ от облекчение.

Скъпи мой, верен приятелю,

С огромно удоволствие мога да ти съобщя, че обстоятелствата се промениха и сега имам възможността да те поканя да се върнеш в Адуа, за да заемеш отново мястото си на командир на Дворцовата стража и полагащия ти се пост на мой телохранител.

Ужасно ми липсваше. По време на отсъствието ти писмата ти бяха извор на утеха и радост. За всяка грешка от твоя страна аз отдавна съм ти простил. За всяка грешка от моя страна най-искрено се надявам да намериш сили да направиш същото. Моля те, кажи ми, че си готов да се върнеш и да продължим както преди Сипани.

Твой суверен,

Върховен крал на Англанд, Старикланд и Мидърланд, Покровител на Уестпорт и Дагоска, Негово Кралско Величество...

Горст не можа да продължи нататък. Затвори очи и сълзите щипеха клепачите му. Притисна писмото към гърдите си, както човек притиска любимия. Колко често горкият, презрян, отритнат в изгнание Бремър дан Горст беше сънувал този момент. Това просто поредният сън ли е? Прехапа език и сладкият вкус на кръв дойде като огромно облекчение. Отвори очи и сълзите бликнаха навън. Погледна отново писмото, думите, размазани от сълзите.

Скъпи мой, верен приятелю ... полагащия ти се пост на мой телохранител ... извор на утеха и радост ... както преди Сипани. Както преди Сипани...

Намръщи се. Изтри сълзите с опакото на ръката си и погледна датата. Писмото беше изпратено преди шест дни. Преди битката при плитчините, преди тази на моста, преди Героите. Преди въобще да дойдем в тази долина. Не знаеше да се смее ли, или да плаче, затова направи и двете — разтърси се в хлипове, примесени с кикот, изпръска писмото със слюнка.