Джо Абъркромби - Герои

— Здраво са работили — каза Дълбокото.

Светлината на факлата пробяга по втора купчина влажна земя, малко по-встрани от първата.

— Направо са се смазали от работа — каза Плиткото, когато от мрака изплува трета купчина.

— Казват, че войната била само мъка и нещастие, но май няма гробокопач на тоя свят, който да се съгласи с подобна мисъл.

Последната яма още не беше заровена и Калдер настръхна, когато светлината се плъзна по ръба и. Беше широка около пет стъпки, а далечният и край се губеше в тъмното. Дълбокото отиде до единия и край и надзърна вътре.

— Пфу — Заби факлата до ръба на ямата, обърна се и махна на Калдер. — Идвай де. И да пристъпяш, и да не пристъпяш едва-едва, няма значение.

Плиткото го сръга в ребрата и Калдер тръгна напред. Гърлото му се стягаше все повече, а с всяка следваща несигурна крачка стените на ямата изплуваха от сенките.

Пръст, камъчета и ечемични корени. Побелели пръсти, една бледа длан, а след нея бледа ръка. Трупове. И още трупове. Цялата яма беше пълна с усукани в зловеща плетеница трупове. Остатъците от битката.

Повечето бяха голи. Чисто голи. Щеше ли някой гробокопач да се сдобие с наметалото на Калдер? На светлината на факлата кръвта и пръстта изглеждаха еднакво — като черни петна по мъртвешки бялата кожа. Не се виждаше чии крайници от чие тяло излизаха.

Възможно ли е това да са били живи хора само допреди ден-два? Хора с амбиции, надежди и грижи за едно или друго. Цяла купчина истории, прекъснати на средата на живота, оставени недоразказани, без край. Отплата за герои.

Усети нещо топло по краката си и осъзна, че се беше напикал.

— Не се тревожи. — Гласът на Дълбокото беше тих, нежен, като на любящ баща, успокояващ сина си. — Често става така.

— Виждали сме какво ли не.

— Че и малко отгоре.

— Стой тук. — Плиткото го хвана за раменете и го извърна, сломен, безпомощен, с лице към ямата. Човек никога не предполага, че изправен пред лицето на смъртта, ще прави послушно каквото му се казва. Но накрая всички го правят. — Малко по-наляво. — Той го избута леко надясно. — Това е ляво, нали?

— Това е дясно, глупако.

— Мамка му! — Плиткото го дръпна рязко обратно и Калдер се подхлъзна. Токът на единия му ботуш се плъзна по ръба и върху телата в ямата се посипаха буци пръст. Плиткото

го задържа да не падне. — Така?

— Така — отвърна Дълбокото. — Точно така.

Калдер остана на ръба на ямата, загледан надолу, и започна да плаче. Достойнството вече нямаше значение. Скоро от него нямаше да остане и следа. Зачуди се колко дълбока бе ямата. С колко други тела щеше да я дели, когато работниците дойдеха на сутринта, вземеха инструментите и започнеха да хвърлят отгоре му пръстта. Сто? Двеста? Повече?

Вторачи се в най-близкия труп, точно под краката му. На тила му зееше огромна рана. Неговата глава ли, замисли се Калдер, би ли могъл да нарече това нещо човек? Та това беше просто нещо, лишено от самоличност. Лишено от... чакай малко...

Лицето беше на Дау Черния. Устата му зееше, беше наполовина пълна с пръст, но нямаше съмнение, че това беше Защитника на Севера. Изглеждаше почти сякаш се усмихваше. Едната му ръка беше преметната настрани, сякаш да посрещне с добре дошъл Калдер в земите на мъртвите. Обратно при пръстта, в истинския смисъл. И как бързо стана. В един момент господар на всичко наоколо, в следващия — просто плът на дъното на яма.

По горещите бузи на Калдер потекоха сълзи, покапаха на лъскави капки в ямата и потекоха на чисти струйки по една от калните скули на Дау. Смъртта в кръга щеше да е разочарование за Калдер. А колко по-лоша щеше да е тази? Захвърлен в безименна дупка, незнайна за онези, които са го обичали, или дори онези, които го мразеха.

Цивреше като бебе. Насинените му ребра се надигаха и спускаха. Труповете лъщяха премрежени от солените сълзи.

Кога ще го направят? Ето сега, идва. Подухна вятър и Калдер го усети студен по мокрите си бузи. Отпусна назад глава и затвори очи. Изпъшка, сякаш вече усещаше ножа да се забива в гърба му. Сякаш стоманата вече беше в него. Кога ще го направят? Ето сега.

Вятърът стихна и на Калдер му се стори, че чу някакво подрънкване. Чу гласове, идваха откъм къщата зад гърба му. Продължи да стои пред ямата. Хлипаше при всяко вдишване.

— Риба за предястие? — каза някой.

— Отлично.

Разтреперан, с изкривено от ужас лице, Калдер извърна бавно глава — всяко движение му костваше огромно усилие.

Дълбокото и Плиткото си бяха отишли, зарязали горящата факла до ръба на ямата. Отвъд полегналата ограда, през обраслия с бурени двор видя прогнилата маса на верандата, застлана с покривка и наредена като за вечеря. Някой стоеше отстрани и вадеше чинии от голяма кошница. Друг седеше на един от столовете. Калдер избърса сълзите с опакото на тресящата си ръка. Не знаеше дали да вярва на очите си. Седящият на стола беше Първия магус.