Джо Абъркромби - Герои

— Така, значи, сега заставаш зад мен? — попита Калдер, лежерно като пролетен бриз.

— Ако още имаш място за мен.

— Предан като Три дървета, а?

Желязната глава сви рамене.

— Не те смятам за глупак, че да ти кажа „да“. Но знам къде са интересите ми и сега те са до теб. Също така искам да отбележа, че предаността е опасна основа за градене. Бурите лесно я отмиват. А личните интереси устояват на всяко време.

Калдер нямаше как да не се съгласи с това.

— Здрав принцип. — Погледна към Фос Дълбокото, наскоро завърнал се на служба, на мига, в който боевете свършиха. Той например беше самото олицетворение на това, на какво са способни личните интереси. Въпреки отвращението си от битките, се беше сдобил с красив съюзнически нагръдник, чието гравирано в лъскавата стомана слънце блестеше под съдраното му палто. — Човек трябва да има някакви принципи в живота, а, Дълбоко?

— Някакви... какво?

— Принципи.

— О, аз съм голям, много голям поддръжник на принципите. Брат ми също.

Плиткото спря за секунда яростното чоплене под ноктите си с върха на ножа.

— Аз ги обичам с мляко.

Настъпи неловко мълчание. Калдер се извърна отново към Желязната глава.

— Последния път когато говорихме, ми каза, че оставаш с Дау. После ми препика ботушите. — Той вдигна единия, още по-съсипан, надран и омърлян от събитията през последните няколко дни, отколкото самият Калдер. — Допреди седмица бяха най-добрите ботуши в Севера. А погледни ги сега.

— За мен ще е удоволствие да ти купя един нов чифт.

Калдер примижа от болката в ребрата, докато се изправяше.

— Нека да са два.

— Както кажеш. Може дори да взема един и за мен.

— Сигурен ли си, че нещо от стомана не би ти подхождало повече?

— В мирно време няма полза от стоманени ботуши — вдигна рамене Желязната глава. — Нещо друго?

— Просто задръж още малко хората си наоколо. Искам да изглеждаме добре в очите на Съюза, докато не им омръзне да седят и чакат и не се ометат от хълма. А това ще е скоро.

— Дадено.

Калдер се обърна след няколко крачки.

— Вземи и подарък за жена ми. Нещо хубаво, чака дете.

— Дадено, главатар.

— И не си го слагай на сърцето. Всеки служи някому.

— Самата истина.

Желязната глава запази каменно спокойствие. Доста разочароващо — Калдер се надяваше да го види как се поти. Но за това имаше време, и това щеше да стане, по-късно, когато южняците си тръгнеха. Щеше да има време за много неща. Затова той кимна царствено и се отдалечи, следван от двете си сенки.

Вече си беше осигурил подкрепата на Ричи и Бледоликия. Беше поприказвал с Прекрасна, а тя с хората от дузината на Дау, и тяхната преданост към някогашния им главатар вече беше отнесена от последния порой. Повечето от хората на Десетократния се бяха омели от Героите, а Хансул Бялото око, и той от лични интереси, беше успял да убеди останалите да се присъединят към него. Желязната глава и Златния продължаваха да се мразят дотолкова, че да не представляват опасност, а Странник-на-портата, незнайно защо, се отнасяше с Калдер като със стар и многоуважаван приятел.

Един замах с меча и от посмешище се бе превърнал в крал. Късмет, едни го имат, други не.

— А сега е време да проверим докъде стига предаността на Златния — обяви жизнерадостно Калдер. — Или по-скоро, интересите му.

Тримата тръгнаха надолу по склона. Небето се смрачаваше и първите звезди проблясваха на мастиления му фон. Калдер се подсмихваше при мисълта как ще накара Златния да се гърчи в краката му. Как надутият кретен ще се мазни и драпа със зъби и нокти за благоразположението му. И колко ще се наслаждава той да го върти на бавен огън, преди да му го даде. Стигнаха до подножието на Героите, където пътеката се раздвояваше, и Дълбокото тръгна наляво.

— Лагерът на Златния е отдясно — каза Калдер.

— Вярно — отвърна Дълбокото. — Ти имаш стабилни познания за ляво и дясно, което те поставя на цяло стъпало по-нагоре от брат ми на стълбата на интелекта.

— Изглеждат абсолютно еднакво, мамка му — сопна се Плиткото и Калдер усети нещо остро в гърба си.

Хладно и неочаквано усещане, в никакъв случай болезнено, но определено неприятно. Отне му известно време да осъзнае какво беше това остро нещо и когато това най-после стана, имаше чувството, че то беше пробило дупка в гърба му, през която изтичаха цялото му самодоволство и напереност.

Колко крехко нещо е арогантността. Трябва и просто парченце остър метал, за да се срине напълно.