Джо Абъркромби - Герои

— Тръгваме наляво.

Острото нещо смушка Калдер в гърба и той тръгна с вдигнати ръце. От усмивката му не беше останала следа.

Имаше много хора наоколо. Огньове, заобиколени от огрени наполовина от пламъците лица. Едни играеха на зарове, други се перчеха безогледно с великите си дела по време на битката. Един пляскаше с ръка по наметалото на съседа си, да угаси няколко случайно подритнати въгленчета. Група пияни селяни от наборната войска минаха покрай тях, без да им обърнат кой знае какво внимание. Никой не се притича на помощ на Калдер. Хората не виждаха нещо необичайно, а дори и да виждаха, въобще не им пукаше. Като цяло на хората рядко им пука за другите.

— Къде отиваме? — попита Калдер, въпреки че осъзнаваше, че въпросът му трябваше да е насочен към това, дали вече са изкопали гроба му, или тепърва ще се препират кой да го направи, след като приключат с него.

— Ще разбереш.

— Защо?

— Защото ще стигнем там.

— Не. Защо го правите?

Братята избухнаха в смях, сякаш въпросът беше ужасно смешна шега.

— Ама ти какво, да не си мислеше, че случайно се натъкнахме на теб в лагера на Ричи и просто ей така решихме да ти пазим гърба?

— Не, не, не — затананика Плиткото. — Не.

Отдалечаваха се от Героите. Наоколо оставаха все по-малко хора, а огньовете бяха все по-нарядко. Накрая не остана друга светлина освен тази от факлата в ръката на Дълбокото, осветяваща кръг от посеви, когато стигнаха нивите. Всяка надежда за спасение заглъхваше с песните и перченето, останали край огньовете, далече зад гърба им. Сега за спасение можеше да разчита само на себе си. Братята дори не си бяха направили труда да му вземат меча. Но кого заблуждаваше? Дори и дясната му ръка да не беше напълно безполезна, преди дори да си помислеше да го извади от ножницата, Плиткото щеше да му е прерязал гърлото... няколко пъти. През притъмнялото поле, на север, Калдер съзря края на гората. Може би ако хукнеше натам...

— Не. — Ножът на Плиткото го сръчка в ребрата. — Не, ни, ни, ни, не, не.

— Сериозно не — обади се и Дълбокото.

— Вижте сега, може да се разберем нещо. Имам пари.

— О, няма по-дълбоки джобове от тези на господаря ни. Най-добре ще направиш, ако сега просто вървиш послушно като добро момче. — Калдер дълбоко се съмняваше в това, но колкото и да се смяташе за умник, в момента нямаше никакви по-добри идеи. — Съжаляваме за това, да знаеш Много те уважаваме, и теб, и баща ти.

— И каква полза от съжалението и уважението ви?

— Никаква — повдигна рамене Дълбокото. — Но е хубаво да го кажеш

— Той смята, че ни придава класа — каза Плиткото.

— И благородна осанка.

— О, да — изсумтя Калдер. — Истински шибани герои сте вие двамата.

— Тежко на онзи, който не е герой в ничии очи — каза Дълбокото. — Пък било то и само в своите.

— Или тези на маминка — добави Плиткото.

— Или на брат си — ухили се през рамо Дълбокото. — Я кажи, господарче, какво мислеше за теб брат ти?

Калдер се замисли за Скейл — сам, без никаква надежда за спасение на онзи мост, чакащ за помощ, която така и не получи.

— Май накрая се отчая от мен.

— На твое място не бих ронил много сълзи за това. Голяма рядкост е човекът, който не е злодей в ничии очи. Пък било то и само в своите.

— Или тези на брат си — прошепна Плиткото.

— Стигнахме.

От сумрака изплува порутена къща. Голяма, притихнала, обрасла с пълзящи растения, с олющени капаци на прозорците. Калдер осъзна, че това беше същата къща, в която беше спал две нощи преди битката, но сега изглеждаше много по-зловещо. Всичко е по-зловещо с опрян в гърба нож.

— Оттук, ако обичаш — Дълбокото го поведе покрай верандата от едната страна на къщата, в чийто навес зееха дупки от изпопадали каменни плочи. Под него имаше изгнила дървена маса, с прекатурени столове около нея. На една от олющените подпорни греди на верандата, окачена на кука, се поклащаше газена лампа и светлината и танцуваше по обраслия в бурени двор. В края му имаше полегнала на една страна дървена ограда, а след нея започваше нива.

На оградата бяха подпрени всякакви инструменти. Изцапани с кал лопати, мотики и кирки, сякаш оставени там след тежък ден, за да са подръка, когато работниците се върнат утре. Инструменти за копане. Калдер усети как страхът, който беше понамалял, докато вървяха по пътеката, се завръща с пълна сила. Светлината на факлата в ръката на Дълбокото се промуши през една пролука в оградата, пробяга по отъпканите посеви от другата страна и освети купчина прясна пръст. Беше висока до коляно и с размерите на основата на хамбар. Калдер отвори уста, да отправи последна отчаяна молба, да опита отново да се пазари, но не намери думи.