Джо Абъркромби - Герои

— Къде? — На моста стоеше само един човек, но Калдер не го познаваше.

— Да. Това е той.

Калдер примижа, после засенчи очи.

— Мътните да...

Довчера смяташе брат си за мъртъв. Оказа се, че не е бил далече от истината. Скейл приличаше на излязъл от отвъдното призрак, готов да се върне обратно от най-лекия повей на вятъра. Дори отдалече се виждаше колко е изпосталял и съсухрен. Сплъстената му коса беше залепнала от едната страна на главата. И преди куцаше, но сега вървеше изцяло обърнат на една страна, а левият му крак се влачеше след него по древните камъни на моста. Беше се загърнал в едно протрито одеяло, стискаше двата горни края с лявата си ръка под брадичката, а долните се вееха около краката му.

Калдер се спусна от седлото и преметна юздите през главата на коня. Насинените му ребра избухнаха в болка, когато се втурна да пресрещне брат си.

— Просто ми кимни — чу зад гърба си дрезгавия шепот на Тръпката.

Калдер застина на място, със свит на топка стомах. После тръгна напред.

— Братко.

Скейл примига насреща му, като човек, невиждал слънце от дни. Изпитото му лице беше покрито с драскотини от едната страна, а през гърбицата на подутия му нос минаваше черна резка.

— Калдер?

Нацепените му, покрити със засъхнала кръв устни се разтеглиха в немощна усмивка и Калдер видя, че два от предните му зъби ги нямаше. Той пусна одеялото, за да хване протегнатата ръка на Калдер, и то се свлече на земята, разкривайки тялото му — прегърбено над притиснатия до него остатък от дясната му ръка. Приличаше на просякиня, стиснала бебе в ръце. Калдер не можеше да откъсне очи от ръката му, или по-скоро, от ужасяващата и липса. Изглеждаше странно, така скъсена, увита на лакътя с мърляв парцал, по който бяха избили кафяви петна кръв.

— Ето.

Той разкопча наметалото си и го преметна през раменете на брат си. Сякаш от съчувствие, собствената му счупена ръка тръпнеше неприятно при всяко движение.

Скейл изглеждаше прекалено измъчен от болката и твърде изтощен да възрази.

— Какво е станало с лицето ти? — попита той.

— Приех съвета ти и се бих.

— И как беше?

— Болезнено за всички намесени — отвърна Калдер, докато се бореше да закопчае наметалото с една ръка.

Скейл се олюля, сякаш всеки момент щеше да рухне на земята, и се загледа през присвити клепачи в разлюляното ечемично поле.

— Битката е свършила, значи? — изграчи той.

— Свърши.

— Кой победи?

— Ние — каза Калдер след кратко мълчание.

— Дау, имаш предвид.

— Дау е мъртъв.

Кървясалите очи на Скейл се ококориха.

— В битката ли?

— След нея.

Скейл размърда рамене под наметалото.

— Обратно при пръстта. Очакваше се, предполагам.

В главата на Калдер отново изникна образът на зейналата яма, под върха на ботушите му.

— Винаги се очаква.

— Кой зае мястото му?

Калдер не отговори. Смехът на пляскащите в реката долетя с вятъра и заглъхна в шумоленето на ечемика.

— Аз. — Разбитата уста на Скейл зяпна широко. — Сега ме наричат Калдер Черния.

— Калдер... Черния.

— Хайде, да тръгваме вече.

Калдер поведе брат си обратно към конете, под зоркия поглед на Тръпката.

— Сега на една страна ли сте? — попита Скейл.

Тръпката постави пръст на белязаната си скула, подръпна надолу белега и металното му око изхвръкна леко от орбитата си.

— Просто си отварям очите.

Скейл посегна с дясната си ръка към рога на седлото, спря и се хвана несигурно с лявата. Затърси с крак стремето, намери го и понечи да се вдигне на седлото. Калдер го подхвана за коляното и му помогна да се качи. Като дете, Скейл точно така помагаше на него да възседне коня си. Понякога направо го мяташе горе, доста грубо. Как се променят нещата.

Тримата потеглиха по черния път. Скейл седеше свлечено на седлото, стиснал немощно юздите в лявата си ръка, а главата му клюмаше при всяка крачка на коня. Калдер яздеше до него с мрачно изражение на лицето. Тръпката ги следваше като сянка. Големият изравнител чакаше зад гърбовете им. Сякаш мина цяла вечност, докато прекосят полето и стигнат до пролуката в Стената на Клейл, където преди два дни Калдер беше отблъснал съюзническата атака.

Сърцето му заби бясно, също като в онзи ден. Рано сутринта южняците се бяха изтеглили от другата страна на реката, а момчетата на Бледоликия бяха от северната страна на Героите, но наоколо все още имаше достатъчно много любопитни очи. Няколко селяни се оглеждаха нервно из изпотъпкания ечемик, тършувайки за някоя полезна дреболия, пропусната от събирачите, които следваха всяка битка. Прибираха върхове на стрели, катарами — каквото и да е, от което да изкарат някоя пара. Неколцина крачеха на изток през нивата, единият с въдица на рамо. Странно, как бързо бойното поле отново беше просто поле. Един ден за всяка педя земя от него се избиват хора, в друг е просто пътека от тук до там. Докато се оглеждаше, погледът му неволно попадна на Тръпката. Главорезът вирна леко брадичка и Калдер прочете въпроса в мълчаливия му поглед. Извърна очи с бързината, с която човек дръпва ръката си от гореща тенджера.