Джо Абъркромби - Герои

— Разбира се — повтори Крой, но никой от присъстващите не остана убеден в думите му В края на краищата това бе самият Баяз, Първия магус. Човек на предполагаема възраст няколкостотин години, предполагаемо притежаващ магически сили, предполагаемо създателят на Съюза — човекът, качил краля на престола, прогонил сам-самичък гуркулите и по време на това опустошил почти цял Адуа. Предполагаемо. Известен с всичко друго, но не и със склонността да стои отстрани, без да се бърка. — Ъ... ако позволите да ви представя генерал Митерик, командващ втора дивизия на Негово Величество.

— Генерал Митерик, историите за храбростта ви достигнаха дори до мен, затрупан сред книгите си. За мен е чест.

— Не, не! — пръхна от щастие генералът. — Честта е изцяло моя!

— Така е — отвърна безцеремонно Баяз.

Настъпи неловко мълчание и Крой побърза да се притече на помощ на генерала.

— Това е моят началник-щаб, полковник Фелниг, а това е водачът на северняците, които се противопоставят на Дау Черния и се бият на наша страна, Кучето.

— А, да! — повдигна многозначително вежди Баяз. — Вярвам, че в лицето на Логън Деветопръстия имахме общ приятел.

Кучето го изгледа равнодушно, беше единственият в стаята, който не даваше признаци на притеснение от присъствието на Първия магус.

— Аз съм далече от мисълта, че е мъртъв.

— Ако някой е способен да измами Големия изравнител, това беше — или е — той. При всички положения обаче е голяма загуба за Севера. За целия свят. Велик мъж, липсва на всички ни.

— Мъж като мъж — вдигна рамене Кучето. — Като всички други, в него и добро, и лошо. Колкото до това, дали липсва на някого, зависи кого питаш, нали така?

— Вярно — съгласи се Баяз с горчива усмивка и добави на безупречен северняшки: — Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Трябва — съгласи се на свой ред Кучето.

Горст се усъмни, че друг освен него разбра последната размяна на реплики между двамата. Всъщност въпреки доброто си владеене на езика, той самият не бе сигурен, че схвана всичко.

— А това е... — побърза да продължи с представянето Крой.

— Бремър дан Горст, разбира се! — Баяз успя да хване Горст напълно неподготвен с последвалото енергично ръкостискане. За човек на неговата възраст имаше невероятно здрава ръка. — Гледах дуела ви с краля, преди колко време беше? Пет години? Шест?

Горст можеше да посочи с точност не само годините и месеците, но и дните, и часовете от онзи ден. Красноречив пример за това, колко точно мижав е животът ми, щом най-знаменателният ден в него е онзи, в който бях посрамен пред цялото кралство.

— Девет.

— Девет, да не повярва човек! Как само си летят годините, като есенни листа, понесени от вятъра. Заслужавахте да спечелите Турнира повече от всеки друг.

— Загубих честно и справедливо.

— Да кажем просто, че загубихте — наведе се към него Баяз. — Всъщност това е от значение, нали така? — Той го плесна по рамото, сякаш бяха отдавнашни познати, току-що споделили шега от доброто старо време, но Горст очевидно не разбра къде е смешното. — Не служехте ли в Дворцовата стража? Бяхте личен телохранител на краля в битката за Адуа, нали така?

Горст усети как се изчервява. Бях, както е известно на всички в тази стая, но сега съм само низвергната изкупителна жертва, използван и захвърлен, като фриволна прислужница от безпардонния и господар. Сега съм...

— Полковник Горст е кралски наблюдател на бойните действия — притече се отново на помощ Крой.

— Ама разбира се! — щракна с пръсти Баяз. — След онази случка в Сипани.

Лицето на Горст пламна още повече, сякаш Първия магус го зашлеви с името на града. Сипани. В следващия миг мислите му вече бяха другаде, на мястото, където прекарваше по-голямата част от времето си: преди четири години, обратно в онзи кошмар — къщата за развлечения „Кардоти“ Лута се слепешката, залита, отчаяно търси краля. Стига до стълбището, вижда маскираното лице, после се търкаля дълго надолу, по стъпалата и към незаслужения позор. Лицата на офицерите в стаята се сляха в стена от ярки размазани петна, но усмивките по тях ясно личаха. Той отвори пресъхнала уста, но както обикновено, от нея не излезе нищо полезно.

— Е, какво пък. — Първия магус потупа успокоително рамото на Горст, както човек потупва по главата сляпо от старост куче пазач, след като му е подхвърлил кокал, разнежен от спомени за доброто старо време. — Може пък да успеете да си върнете отново благоволението на Негово Величество.