Джо Абъркромби - Герои

— Това е Осранг. Стар град насред полето, с мост, мелница и колко да са, триста, четиристотин жители в мирно време. Тук-там някоя каменна постройка, иначе предимно дърво. И висока ограда около всичко това. Едно време имаше страшна таверна, ама знаете как е, нищо вече не е като преди.

— Ами този хълм? Край кръстопътя на пътищата за Олесанд и Уфрит?

— Героите.

— Странно име за хълм — промърмори Митерик.

— Кръстен е на кръга от камъни на върха му. Някакви герои от старите времена били погребани под тях, или нещо такова, така поне се говори. Но гледката отгоре си я бива. Всъщност точно там пратих една от дузините си, да хвърлят по едно око за Дау и момчетата му.

— И?

— Засега нищо не са видели, но няма и причина да са. Има и кой да им дойде на помощ, ако ги натиснат отнякъде.

— Това е мястото. — Крой доближи лице до картата и натисна решително върха на

палката към точката на хълма, сякаш можеше да струпа и трите си дивизии там само със силата на волята си. — Героите. Фелниг?

— Господине?

— Предай заповед на лорд-губернатор Мид да изостави незабавно обсадата на Олесанд и да се придвижи максимално бързо към Осранг, за да ни пресрещне там.

Думите му предизвикаха няколко шумни възклицания.

— Мид няма да остане доволен — обади се Митерик.

— Той и бездруго почти никога не е. Нищо не може да се направи по въпроса.

— Аз тръгвам обратно по този път — каза Кучето. — Ще събера момчетата и потегляме на север. Мога да отнеса вестта.

— Ще е по-добре полковник Фелниг лично да отнесе заповедта. Лорд-губернатор Мид... не се слави с топли чувства.

— За разлика от вас, момчета, а? — Кучето се ухили с два реда пожълтели зъби на армейския елит на Съюза. — Тогава тръгвам право натам. С малко късмет ще се срещнем отново при Героите, след колко. три, четири дни?

— Пет, ако времето се оправи.

— Това е Северът. Да кажем, пет.

Кучето се отправи към вратата и излезе.

— Е, може би не стана точно както го планирахме — Митерик стовари един масивен юмрук в месестата си длан, — но сега ще им дадем да се разберат, нали? Ще ги изкараме на открито, изпокрилите се копелета, и ще им дадем добър урок! — Краката на стола му изстъргаха силно по пода, докато ставаше. — Тръгвам с дивизията си и няма да губя нито секунда. Ще напредваме ден и нощ, маршале! Ще спипам най-после врага!

— Не. — Крой седна на писалището си и потопи писалка в мастилницата. — Нощем ще спирате. По тези пътища и в това време бързането с нищо няма да помогне.

— Но, лорд-маршале, ако.

— Аз също не смятам да губя време, генерале, но не смятам да се хвърлям слепешката в поредния погром. Не бива да пришпорваме прекалено хората. Мъжете трябва да са отпочинали и готови за битка.

Митерик опъна рязко ръкавиците си.

— Проклети пътища!

Горст отстъпи, за да даде път на генерала и щаба му. Докато минаваха покрай него, си представи, че ги изпровожда в колона по един към ръба на бездънна яма.

Крой сключи вежди, без да вдига очи от писалището.

— Разумният. страни. от битките. — Перото на писалката му продължи да дращи по хартията. — Някой ще трябва да отнесе заповед на генерал Яленхорм. Да тръгне незабавно към Героите, да завземе позиция на хълма, да окупира Осранг и подсигури всички мостове и бродове през реката.

— Аз ще я отнеса — пристъпи напред Г орст.

Стигнеше ли се до битка, дивизията на Яленхорм щеше да е в центъра на действията. А аз точно в средата, в първата редица. В щаба няма да измия срама от Сипани.

— Няма друг, на когото бих я поверил с по-голяма радост. — Горст стисна края на хартията, но Крой не пусна другия. — Не забравяйте обаче, че сте тук като кралски наблюдател, не шампион в Турнира.

— Всъщност не съм нито едно от двете. Сега съм просто момче за всичко, а съм тук, защото никой не ме иска никъде другаде. Секретар в униформа. Мръсна, при това. Мъртвец, който още приритва с последен дъх. Ха-ха! Ето го, идва огромният идиот със смешния гласец! Да го накараме да потанцува! Разбрано, господине.

— Тогава наблюдавайте и докладвайте, полковник. Но ако обичате, без повече геройства. Не като онзи ден в Барден. Войната не е време за геройства. Най-малко тази.

— Да, господине.

Крой пусна листа със заповедта и се обърна към картата на стената. Започна да отмерва разстоянията с разтворени палец и показалец.

— Кралят никога няма да ми прости, ако нещо стане с вас.

— Кралят ме изостави на това място, на никого няма да му пука, ако бъда накълцан на парчета и мозъкът ми разпилян из целия Север. Най-малкото на мен самия. Да, господине — повтори Г орст и тръгна към вратата.