Джо Абъркромби - Герои

Не беше направил и крачка в дъжда, когато закова на място като ударен от гръм.

Ето я. Върви право към него, гледа си в краката и заобикаля локвите в калния двор. А усмихнатото и лице грее като ярко слънце насред посърналото море от кал. Радостта от гледката почти го повали на колене, накара кожата му да настръхне и дъха му да спре. Месеците, прекарани далече от нея, не бяха свършили никаква работа. Все още беше влюбен до уши. Умопомрачително, отчайващо, безпомощно влюбен.

— Финри — прошепна името и с тона, с който магьосникът от глупавите детски приказки произнася заклинание. — Какво правиш тук? — попита, почти убеден, че тя ей сега ще изчезне като видение, плод на бурното му въображение.

— Идвам да видя баща ми. Вътре ли е?

— Пише заповеди.

— Както винаги.

Тя изгледа униформата му и повдигна една подчертана с черно вежда, сега леко размита от дъжда.

— Виждам, че още си играеш в калта.

Горст дори не се почувства засрамен. Беше потънал в очите и. Прищя му се да се беше удавил там. Едно кичурче коса беше залепнало за мокрото и лице. Не мислех, че нещо някога може да бъде по-красиво от теб, такава каквато те помнех, а ето че сега си още по-красива от всякога. Едва дръзваше да я погледне, но не можеше и да откъсне очи от нея. Ти си най-красивата жена на света, не, не на света — в цялата история на света — не, ти си най-красивото нещо, съществувало някога. Искам да умра сега, за да бъде лицето ти последният ми спомен.

— Изглеждаш добре — промърмори едва Г орст.

Тя огледа подгизналата си пелерина, опръскана до кръста с кал.

— Мисля, че не си напълно откровен с мен.

— Винаги съм откровен. Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те...

— Как си, Бремър? Мога да те наричам Бремър, нали?

— Можеш да забиеш тока на ботуша си в окото ми, само кажи още веднъж името ми. Разбира се. Аз съм... съсипан, психически и физически, със смазана репутация и погубено бъдеще. Ненавиждам света и всичко в него, но нищо от това не е от значение, когато си до мен ... добре.

Тя поднесе ръката си и той се наведе да я целуне, с благоговението на селски свещеник, удостоен с честта да се докосне до крайчеца на робата на Пророка.

На пръста и имаше златна халка с искрящ син камък.

Стомахът на Горст се сви и коленете му почти омекнаха. Коства му нечовешко усилие да остане на крака. Едва намери дъх да промълви.

— Това да не е...

— Брачна халка, да!

Можеше ли да знае, че същия ефект щеше да постигне, ако беше завряла прясно отрязана човешка глава в лицето му?

Горст се вкопчи в престорената усмивка като удавник за сламка. Усети, че устните му се движат, и чу пискливия си глас. Този отвратителен, жалък, момичешки гласец.

— Кой е щастливецът?

— Полковник Харод дан Брок.

В гласа и Горст ясно долови нотка на гордост. И любов. Какво не бих дал да чуя моето име, изречено така? Всичко, което имам. С две думи, нищо, като изключим хорското презрение.

— Харод дан Брок — повтори той и името изскърца като пясък в устата му.

Познаваше го, естествено. Дори бяха далечни роднини, четвърти братовчеди или нещо

подобно. Преди години бяха говорили, отдавна, докато Горст още служеше в личната гвардия на баща му, лорд Брок. После лорд Брок се впусна в надпреварата за короната и загуби. В резултат бе изпратен в изгнание, заклеймен като най-долен предател. Но въпреки това, ето че най-големият му син бе получил кралска милост. Естествено, беше лишен от всички земи и титли, но бе запазил главата си. На Горст му се прииска кралят да не беше така милостив.

— Той служи в щаба на лорд-губернатор Мид.

— Да.

На всичкото отгоре, Брок беше отвратително красив, приветлив и възпитан. Копеле такова. И образован, и харесван от всички, независимо от позора на баща си. Коварна змия. Беше си извоювал мястото в обществото с доблест и доброта. Шибана гад. Беше всичко, което Горст не беше.

Той стисна до болка юмрук и си представи как размазва с него ведрата усмивка на красивото лице на Харод дан Брок.

— Да — повтори.

— Двамата сме много щастливи заедно.

Браво на вас. Аз пък искам да умра. По-малко щеше да го заболи, ако му бе смазала оная работа с чук върху наковалня. Можеше ли да е толкова глупава, че да не вижда какво става в душата му? Сигурно дълбоко в себе си осъзнава какво му причинява, може дори частица от нея да се наслаждава на унижението му. О, колко те обичам. О, как само те мразя. О, как те желая.