Джо Абъркромби - Герои

Колелата изскърцаха жаловито и макар и с неохота, поддадоха. Миг по-късно изскочиха от блатото и целият фургон политна напред. Горст залитна отчаяно след него и се пльосна по очи в тинята, повличайки със себе си един от войниците. Когато се надигна, видя фургона да се отдалечава с тропот по пътя, а кочияшът да опъва юздите, за да овладее подплашените коне.

— Благодаря за помощта, господине. — Един от войниците протегна разтреперена ръка и опита да изтрие калта от униформата на Горст, но в резултат само я размаза още повече. — О, съжалявам, господине, много съжалявам.

— Дръжте колелата и осите си добре смазани, малоумна сган такава. Карайте проклетите си каруци по пътя, кретени такива. Вършете си проклетата работа, мързеливи влечуги. Толкова много ли искам? Няма проблем — отвърна Горст, отстрани ръката на войника и се впусна в безуспешен опит да изпъне куртката си. — Аз благодаря.

Тръгна след фургона и почти чу присмехулния кикот на войниците и офицерите зад гърба си.

За своя временна щабквартира лорд-маршал Крой бе реквизирал най-представителната постройка в радиус от мили наоколо, а именно схлупена каменна къщурка, така обрасла с мъх, че приличаше на огромна купчина оборски тор. Една беззъба старица и още по-престарелият и мъж, най-вероятно изселените и собственици, седяха на прага на прилежащия и хамбар. Бяха се сгушили под протрито наметало и не изпускаха от очи Горст, докато крачеше към вратата на доскорошния им дом. И явно не бяха впечатлени от вида му. Същото можеше да се каже и за четиримата постови, които се шляеха отпред, загърнати в непромокаемите си мушами. А също и за офицерите с все още влажни от дъжда униформи, скупчени в малката всекидневна. Те едновременно извърнаха обнадеждени лица към вратата и също така едновременно посърнаха при вида на прегърбения при влизането си, окалян до уши Горст.

— Горст — промърмори ехидно един, сякаш бе очаквал появата на краля, но вместо него се бе появил прислужник с нощното гърне на Негово Величество.

Стаята се пръскаше от войнско великолепие. Естествено, централно място в него заемаше лорд-маршал Крой — самото олицетворение на военната дисциплина. Седеше начело на масата, както винаги в безупречно чиста и сякаш току-що изгладена черна униформа, с права колосана яка с извезани със сребърна метална нишка листа. Всяко късо подстригано косъмче от посивялата му коса стърчеше право нагоре, като застанал мирно войник. Началник-щабът му, полковник Фелниг, дребен, чевръст, с шарещи очи, които не пропускаха и най-малка подробност, стоеше изпънат като струна до него. Беше вирнал до скъсване врат, но тъй като беше мъж със забележителна двойна брадичка, шията му образуваше отвесна стена, от ноздрите на гърбавия нос чак до ръба на яката. Надут самовлюбен лешояд в очакване на поредния труп за вечеря.

В този ред на мисли, този на генерал Митерик би бил същинско пиршество. Той беше огромен мъж с масивна глава, чиято предна част, въпреки просторната си площ, едва побираше неудобно сбутаните една в друга черти на лицето му И колкото брадичката на Фелниг се губеше в двойната гуша, толкова тази на Митерик стърчеше на показ, прорязана от неимоверно дълбока трапчинка в средата. Като задник, провесен под рунтавия мустак. Беше надянал дълги до лактите ръкавици от мека, бледожълта кожа, явно в стремежа си да си придаде вид на човек на действието. Според Горст обаче приличаше повече на фермер, готвещ се да прави клизма на крава със сериозни стомашни проблеми.

Митерик повдигна с насмешка вежда при вида на окаляната униформа на Горст.

— Нови геройства, полковник? — попита под акомпанимента на хихикането на останалите офицери.

Набий си го в задника, че и в подобната на задник брадичка, пълен до пръсване суетен мехур, кравешки гъзобъркач такъв.

Думите погъделичкаха приятно устните на Горст, но той не им даде глас — с жалкия си фалцет каквото и да каже, все той щеше да стане за посмешище. Предпочиташе да се изправи сам пред хиляда северняци, отколкото да проведе кратък разговор. Затова вместо отговор просто се усмихна и се остави на унижението, както винаги. Избра най-сумрачния ъгъл на всекидневната, скръсти ръце отпред на мърлявата си куртка и удави надигналия се в гърдите му гняв с мисълта за главата на Митерик, набучена на копие до знамето на Дау Черния. Естествено, далече не патриотична мисъл, но такова удовлетворение за душата.

Обърнат надолу с главата свят, в който мъже като тези, ако въобще може да се нарекат мъже, гледат отвисоко на човек като мен. Струвам повече от всички ви, взети заедно. И това е армейският ни елит? Заслужаваме да загубим.