Джо Абъркромби - Герои

— Не можеш да спечелиш война, без да си изцапаш ръцете.

— Моля?

Горст извърна смръщено лице. Кучето стоеше подпрян на стената до него, с опърпано палто и изражение на безкрайна досада на изпитото му от умора лице.

Севернякът отпусна назад глава върху лющещата се стена.

— Е, някои предпочитат да си пазят ръчичките чисти. И да губят.

Горст намери идеята за сближаване с единствения по-голям аутсайдер в стаята за крайно непрепоръчителна, надяна износената, но надеждна и удобна броня на мълчанието и се съсредоточи върху нервния брътвеж на офицерите.

— Кога ги очакваме?

— Скоро.

— Колко?

— Аз чух, трима.

— Само един. И един член на Висшия съвет ни е достатъчен.

— Висшият съвет? — изписка Горст и гласът му се извиси почти до границата, достъпна на човешко ухо.

Стомахът му се сви на топка от ужас, същият, който изпита в деня, в който онези страховити старци го свалиха от поста му И стъпкаха мечтите ми с лекотата и пренебрежението, с които хлапе стъпква бръмбар. — И накрая... — В главата му изплува споменът за това, как го изкараха в онзи коридор и как тежките черни врати се затръшнаха зад гърба му като капака на ковчег. Вече бивш рицар и командир на Дворцовата стража. Едно нищо, писукащо посмешище, нарицателно за позор и провал. До ден-днешен виждаше сбръчканите, провиснали лица и презрителните усмивки. А начело на масата, кралят седи, извърнал глава. Не си дава труда дори да срещне погледа на Горст. Все едно опозоряването на най-предания му поданик е просто банално, досадно задължение...

— Кой ще бъде? — питаше Фелниг. — Знаем ли?

— Няма никакво значение. — Крой извърна поглед към прозореца. Зад притворените щори дъждът се усилваше. — Знаем какво ще каже. Кралят иска бляскава победа. Дважди по-бърза и на двойно по-ниска цена.

— Типично! — изкряска Митерик като наперен петел. — Проклетите политици не спират да си врат носа в нашата работа! Кълна се, онези мошеници във Висшия съвет ще ни костват повече загуби, отколкото врагът някога.

Топката на вратата изтрака силно и в стаята влезе набит възрастен мъж. Беше напълно плешив, с къса посивяла брада. Нищо във вида му не издаваше власт. Дрехите му бяха почти толкова подгизнали от вода и опръскани с кал, колкото тези на Горст. Носеше обикновен дървен жезъл с обкован със стомана долен край — по-скоро бастун, отколкото символ на власт или могъщество. И въпреки това, независимо от факта, че двамата с пристъпилия зад гърба му, непретенциозен на вид, прислужник се озоваха превъзхождани десет към едно от най-наперените армейски пуяци, именно офицерите затаиха дъх. В походката на стареца имаше непоколебима увереност, а от осанката му лъхаха надменност и сила. Като касапин пред нова партида свине за заколение.

— Лорд Баяз.

Лицето на Крой бе пребледняло. Може би за пръв път в живота си Горст виждаше маршала, хванат неподготвен. И не беше единствен. Офицерите зяпнаха така стъписани, сякаш някой току-що бе внесъл трупа на Харод Велики, за да държи реч пред тях.

— Господа. — Баяз хвърли с небрежен жест жезъла си в ръцете на къдрокосия прислужник, обърса с длан водата от плешивото си теме и я изтръска на пода. За такава легендарна фигура от историята на Съюза държанието му бе изненадващо непретенциозно. — Ама какво време, а? На моменти истински обичам Севера, друг път... не чак толкова.

— Не очаквахме.

— Естествено, че не сте — подсмихна се Баяз сърдечно, но въпреки това успя да прозвучи заплашително. — Аз се оттеглих! За пореден път опразних стола си във Висшия съвет и се отдадох на старческо слабоумие и книгите в библиотеката, далече от досадата на политика и власт. Но тъй като тази война се разрази буквално на прага ми, реших, че ще е доста небрежно от моя страна да не се отбия лично да видя как вървят нещата. Освен това нося пари — чувам, че плащанията закъсняват напоследък.

— Малко — съгласи се Крой.

— Но малко повече и току-виж войникът вземе, та съвсем забрави и чест, и дисциплина, прав ли съм? Без златна смазка колелата на огромната машина, наречена армията на Негово Величество, ще запецнат и тя ще спре, нали така, почти като и всичко друго на този свят.

— Грижата за хората ни е от първостепенна важност за командването — каза неуверено маршалът.

— И моя също! — продължи Баяз. — Тук съм единствено да помогна. Да смажа колелата, ако щете. Да наблюдавам и евентуално, ако възникне нужда, да ви предоставя някой и друг дребен съвет. Разбира се, командването е изцяло във ваши ръце, маршале.