Крис Бънч - Кралят-воин

Губех безцелно часове с щаба си в езда напред-назад покрай реката. Преструвах се, че търся възможни маршрути за атаката. Избрахме няколко очевидно подходящи места, където земята се спускаше полегато към водата, накарахме да докарат там салове и заповядах на част от щаба да подготви схема за атака. Не вярвах някой от невидимите ни наблюдатели да е разбрал, че офицерите, на които възложих тази задача, не бяха от най-добрите ми, а просто неизбежното котило, което всяка армия завъжда около щаба си.

Авторите на приключенски романи сигурно биха се отегчили от това грижливо приготовление, но без подготовка войната се превръща във варварска сеч. Не че и в най-добрия случай е нещо много повече.

Една вечер в шатрата си имах рязък и неприятен разговор с Джакунс, Химчай и Ябиш.

— Обезпокоени сме — без предисловия започна Джакунс — от този ваш план. По-точно от участието на товиетите в него.

Колкото и сериозни съмнения да хранех за стратегията си, определено нямаше да разкрия колебанията си пред хора с по-низш ранг от най-близките ми съветници. Изчаках търпеливо.

— Разбирам защо пазите в тайна точните подробности за военните ви ходове срещу Тенедос — продължи той. — Не е необходимо да знаем тези неща.

— Възразявам — намеси се Ябиш. — Имаме пълното право да знаем всичко, след като вие, генерале, възнамерявате не само да ни намесите, но тази намеса може да причини пълното заличаване на ордена ни.

— Ако товиетите бъдат унищожени — отвърнах, — моята армия също ще загине… и ще ви срещна на Колелото.

— Някои хора предвиждат и малко по-друга възможност — вметна Химчай.

— И тя е?

— Правим каквото искате. Вдигаме се на бунт, както вече направихме под водачеството на по-малко мъдри хора. Това въстание беше пагубно за нас, както знаете много добре, и оттогава полагаме усилия да си върнем поне част от предишната си мощ.

— Какво ще стане, ако се вдигнем и магията на Тенедос и стражите на Никиас тръгнат срещу нас? — попита Джакунс.

— Няма да могат — отвърнах. — Защото в същия момент ще ги атакуваме. Нищо няма да могат, освен да ги е страх и да се озъртат през рамо за камата или жълтото въже.

— Да допуснем, просто да допуснем, че…

Ябиш изсумтя. Явно това, което щеше да допусне Джакунс, тя го смяташе за неопровержима истина, не за хипотеза. Той я изгледа сурово и продължи:

— Да допуснем, че армията закъснее с атаката си? Да допуснем, че стражите все пак имат време да се обърнат срещу нас? Тогава какво?

— Защо да закъсняваме? Е, не мога да отрека, това може да се случи, а и ще ни трябва и пространство, и време за маневриране. Никоя битка не се развива точно така, както е планирана.

— Да допуснем, че плановете ви са точно такива, каквито ги предвижда Джакунс — каза Ябиш. — Само че вие съзнателно решавате да се забавите с няколко часа или дни, за да дадете възможност на Тенедос да ни унищожи? Това няма ли да опрости нещата за вас, както и за благородните ви събратя? Така след войната повече няма да има товиети. Няма да остане нито един жив от нас, който да ви накара да си спазите обещанията за ново време, време на справедливост за всички, нали?

Чак сега разбрах защо са дошли. Можех да се ядосам, но реших да запазя спокойствие.

— Ябиш, бих ви посъветвал да поразпитате за репутацията ми. Бих могъл да заявя, че твърде много държа на честта си, за да направя такова нещо. Но знам, вие сте убедени, че честта е нещо невъзможно за положението ми. Така че задайте друг въпрос на хората, които са служили с мен преди.

— Не съм толкова коварно чудовище — продължих. — Ако искам някой да умре, по-вероятно ще го предизвикам на дуел, отколкото да сипя отрова в чашата му.

Ябиш гледаше недоверчиво, но забелязах лека усмивка на лицето на Джакунс. Химчай както винаги изглеждаше кисел и умислен.

— Но току-що ми хрумна още по-добър аргумент — казах. — Вие ми напомнихте за товиетското въстание преди… колко, петнайсет или седемнайсет години? Тогава двамата с император Тенедос се заклехме да унищожим вашия орден. Избихме най-висшите ви водачи, унищожихме демона Так и започнахме да измъкваме укрилите се товиети от всяка част на обществото, опитахме се да ги унищожим до крак. Не се ядосвай, Ябиш. Точно така стана и миналото не може да се промени.

— Не се перча с това. Мисълта ми е… — и заговорих отмерено, като натъртвах на всяка дума. — Мисълта ми е, че все още има товиети! Вие отново сте силни, имате свои войници, които служат открито и добре при мен, вашите агенти са голяма част от мрежата, която заплитам около Тенедос, вашата магия и магьосниците ви се използват и се ценят. Ако исках да ви унищожа, защо помолих, още тогава, по време на парада ни през Никиас, вашите членове да не показват див възторг? От опасение, че ще се издадат пред градската стража или Гвардията на мира. Нямаше ли да е по-простичко, ако бях помолил да развяват знамена със змийското гнездо, за да сте лесни мишени?