Крис Бънч - Кралят-воин

Едно сражение винаги започва през нощта, дори когато същинските боеве идват по-късно.

Първи са инженерните, тези рядко удостоявани с почести работници-войници, които вдигат укрепленията, строят мостовете, градят пътищата и след това най-често загиват, докато ги бранят.

Можех да си представя всяка част на това бойно поле, въпреки че беше разтеглено на широк фронт.

Тъмнина…

Далече горе по течението инженерните напрягат мишци, спускат огромните дънери в реката и ги връзват по брега в дълги редици.

Маговете също не бяха спали — грижливо подготвяха заклинанията си, за да ги развихрят в подходящия момент.

Пълен мрак…

Маговете, тук и горе по течението, хвърлят заклинания за объркване, страх, паника и съмнение. Малцината ми майстори в магията се опитват да призоват жилещи насекоми и паразити срещу вражеските редове, макар че това рядко успява.

Други заклинания вече бяха направени, например магии против дъжд, за да остане течението на Латейн много бавно и нивото й ниско, дори по-ниско от обичайното за началото на Жаркото време.

И други не спяха — онези, които бяха разгърнати за първата вълна на щурма; онези, които щяха да влязат в първата си битка; и, макар и да не го признаваха, техните командири, преструващи се на спокойни и уверени.

Щурмовите части горе по течението, разузнавачите на Йонджи и избраните пехотинци нагазиха във водата, покатериха се на дънерите или се завързаха за някой клон, а инженерните избутаха дънерите във водата, за да ги поеме течението и да ги понесе надолу, към Никиас.

Майстор бях станал в преструвките — лежах си кротко и дишах дълбоко, уж напълно отпуснат и уверен в победата. Няколко пъти дори успях да се самозаблудя дотолкова, че трябваше да ме събуждат в уречения час.

Не и този път обаче, когато всичко се задвижваше и самият план на битката беше нелепо сложен. Без Кимея, която щеше да влезе в действие с първите, нямаше много смисъл да лежа и да се пуля в мрака на шатрата си.

Издържах до полунощ и отидох в щабната шатра.

Един от шпионите на Кутулу, точно срещу нас на другия бряг, в ядрото на вражеските позиции, дойде и докладва в щаба. Нямаше никакъв знак, че Тенедос ни е разкрил и че армията му е вдигната по тревога.

Някой е казал, че няма боен план, който да оцелее след първото хвърлено копие, когато всичко се проваля и настъпва пълна суматоха — и че само бедният пехотинец може би знае какво точно става: неговата задача е просто да убие този, който се е изпречил на пътя му, после — следващия и следващия, докато не остане никой за убиване или самият той не се задави в собствената си кръв.

Дисковете-огледала, които Синаит беше използвала да ми покаже Тенедос още когато създавахме армията си, бяха подобрени. Беше открила, че понякога може да се получи картина, но по-често магьосникът, който носеше такъв диск, можеше да говори през него и думите му да се разбират от всички останали. Проблемът беше не само маговете на Тенедос да не прекъснат магията, но и да не започнат всички да бърборят едновременно.

Дънерите се бяха понесли по течението, войниците се бяха вкопчили в тях точно както двамата с Кимея бяхме привързали лодката си за огромното изкоренено дърво. Тук-там някой се изпускаше и падаше, или дървото се превърташе и мъжете пльосваха във водата; някои успяваха да доплуват до брега, други потъваха — мъже, чиято храброст ги бе накарала глупаво да заявят, че умеят да плуват.

Но дънерите продължаваха напред, стотици и стотици, с по петнайсет или повече души на всеки.

Същия следобед Синаит поиска да й се вдигне павилион близо до реката, зад един хълм, който да скрие действията й от врага, и започна да копае с малка омагьосана лопатка. Приличаше на детенце, което си играе и си прави вадички за лодките-играчки.

Но изобщо не беше игра.

След като приключи с ваянията си от кал, тя отиде до Латейн с охраната си и церемониално напълни ведро с вода, изля го, като мърмореше монотонно, после напълни други ведра и ги изсипа в малките вадички.

Сега, посред нощ, светнаха огньове, маговете запяха монотонно и странните миризми и искри се усилиха. Калната вода във вадичките потече, все едно че е част от реката, с невидимите й течения. Примигах, като видях как бреговете се замъглиха и се превърнаха в съвършен умален модел на Латейн.

Синаит продължи напева си, вече по-силно, все така на непозната реч, отиде до единия край на вадичката си и отвори една торбичка. Извади от нея тресчици, едва видими за окото, и грижливо ги пусна във водата. Бяха късчета, издялани от дънерите, които носеха войниците ни към Никиас.