Крис Бънч - Кралят-воин

— Щом двамата с Тенедос не успяхме да унищожим ордена ви преди седемнайсет години, откъде тази арогантност да си въобразявам, че бих могъл да го направя сам сега? — понечих да продължа, но замълчах, налях си чаша вода и я изгълтах.

Ябиш беше стиснала устни. Химчай кимаше бавно и замислено.

— Само още едно нещо. Ако сега не направите нищо, ако останете настрана от тази последна битка, каква според вас ще е благодарността на Нуманция, след като войната бъде спечелена, след като Тенедос бъде съкрушен? Погромът като онзи, който преживяхте преди години, е нещо ужасно. Но много по-лошо е когато хората започнат сами да се избиват взаимно.

— Виждали сте го това, виждали сте каква разруха могат да причинят на всички разгневените маси. Колко от най-добрите ви планове тогава се провалиха само защото хората полудяха от жажда за кръв и всичко потъна в хаос? — изгледах ги един по един.

— А ако победи Тенедос? Тогава какво? Мога съвсем искрено да ви заявя, че той изпитва ужасен страх от вашия орден. Знае, че съществувате, знае, че воювате на моя страна. Ако той победи, не мислите ли, че ще ви отмъсти ужасно, точно както ще отмъсти на мен и на всеки, който му се е противопоставил? Съжалявам. Но този път не можете да си стоите в скривалищата и да чакате бурята да премине.

Знаех, че аргументите ми не са достатъчно подредени и цялостни. Най-сетне намерих достатъчно благоразумие да млъкна.

Тримата се спогледаха. Не знам как взеха безмълвно общото си решение, но Джакунс заговори пръв.

— Ще изпълним заповедите ви.

— Да — потвърди Химчай.

Ябиш ме гледаше навъсено, със свити устни. Двамата с нея никога нямаше да се сприятелим.

— Ще се бием — заяви тя. — Но дори за миг не помисляйте за измяна.

Излезе от шатрата и двамата я последваха. Джакунс хвърли поглед през рамо, сви рамене като за извинение и платнището се спусна.

Последното, което ми трябваше толкова близо до битката, беше раздорът. Скръцнах със зъби и заразглеждах отново картата, която бях започнал да проучвам.

Не минаха и пет минути и Свалбард почука на дървения стълб на шатрата.

— Да?

— Кутулу иска да те види.

Сега пък какво?

— Пусни го.

Дребният мъж влезе.

— Добре се оправи с товиетите.

— Чул си?

— Разбира се.

— Е, добре — бях леко развеселен. — Обясни как все пак подслушваш в шатра, пред която стои Свалбард, без никакви проклети мебели, зад които можеш да се скриеш, с половин дузина други часови около нея, при което е невъзможно да се приближиш скришом. С магия?

— Не съм магьосник — отвърна намръщено Кутулу.

— Но си имаш начини?

Кимна, видя, че се усмихвам, и също се подсмихна.

— Радвам се, че одобряваш това, което направих. Надявам се, че проблемът е решен и можем да продължим да се тревожим за същинския ни враг. Нещо друго има ли?

— Мислех си дали положението няма да се подобри, ако тази жена, Ябиш, я сполети злополука.

— Фатална?

— Не мога да измисля нещо друго, което да й попречи да създава проблеми.

— Изкушаващо е — признах. — Но не.

— Сигурен си, така ли?

— Сигурен съм — подбрах думите си внимателно: не исках да обиждам Змията, която никога не спи. — Това е стилът на Тенедос. Не моят.

Кутулу понечи да се надигне от стола си, но се отказа. Лицето му беше съвсем бледо.

— Съжалявам. Укорът ти е основателен. Не мислех, че…

— Приятелю — отвърнах му кротко. — Не те упреквам. Просто ти припомням как действам аз.

На лицето му отново се появи усмивка и той стана.

— Благодаря ти, Дамастес. Аз… хм, май съм избрал подходящия човек, на когото да служа.

Излезе бързо, преди да съм успял да отговоря. Поклатих глава. Много странен човек. Никой не можеше да твърди, че го познава.

Отново се върнах към картата с простичките й линии, извивки и цветни петна.

Работата с фалшивите салове вървеше добре. От Делтата ни известиха, че трупането на дървета също върви по график. На юг тръгнаха още войници, този път с оръжието си, под командата на Линърджис, а с него — и Илкли, с много от воините ни товиети. Те първи щяха да влязат в действие и се надявах това да убеди Джакунс и останалите, че нямам никакво намерение съзнателно да ги пожертвам.

Съставих и резервен план, един ужасен последен ход, който щеше да е много по-кървав от всичко, което вече бях предвидил. И се помолих дано изобщо да не ми се налага да го приложа.

Командването на лагера беше предадено на Чуваш и определих часа на началото на битката. Битката, която трябваше да сложи край на войната.