Крис Бънч - Кралят-воин

Сервирането естествено беше съвършено. Банкетът започна с пенливо вино — бях впечатлен, че някой се е сетил и ми поднесоха минерална вода — а с него скариди с копър върху резенчета краставици. Следващото блюдо беше с друго вино и супа от диви гъби, която щеше да ми хареса повече, ако не я бяха подправили със сладко-кисело вино.

Привършихме супата и масата бе почистена. Барту и Скопас полагаха всички усилия да ме забавляват, тъпчеха ушите ми с най-последните дворцови клюки. Слушах учтиво, без да им казвам, че не давам и задника на един плъх за това кой какво на кого казал и кой с кого е спал или не е спал. Повечето имена бездруго ми бяха непознати. През последните няколко години бях „извън града“, както се казва, и трудно можех да следя кой се радва на благоволението на Великия съвет.

Чакането на следващото ястие се проточи, после — още и още, и хората около масата започнаха да поглеждат към вратите на кухните най-напред с любопитство, след това — малко ядосано. Зад тях се чуха няколко изтупвания и се зачудих какво ли бедствие трябва да е станало, дали някой готвач не се е напил и вилнее, или следващото блюдо се е запалило — и изведнъж средната врата се отвори с трясък.

На прага стоеше домин Кофи, в парадна униформа с всичките му медали, и с високо вдигнат меч.

— Предатели! Никой да не мърда! В името на армията на Нуманция, ние, които държим сърцето на Нуманция…

Гласът му изведнъж секна. Бях скочил и бях извадил наполовина меча си от ножницата.

Кофи пребледня. В огромната зала настъпи мъртва тишина.

— Ъ! — само това излезе от устата му, преди кръвта да швирне. Пръстите му вяло се разтвориха и мечът му издрънча на пода. От гърдите му щракна една педя плувнала в червено стомана.

Свалбард изтръгна меча си с ритник, изхвърча през вратата, дръпна я, затисна я с една от количките и викна:

— Смотаняците от Мирната нападнаха! Завзели са палата!

Барту се облещи. Притича до един от прозорците и надникна навън. Нададе странен писък, завъртя се — от гърлото му стърчеше стрела — и рухна.

Дясната кухненска врата зейна и от нея изскочиха трима войници.

— Никой да не мърда! Всички сте…

Вече бях прекосил залата. Пронизах единия, другия посякох, третият зяпна и след миг рухна под меча на Свалбард. Още една количка с пиене се затъркаля към вратата, за да я запуши, но третата врата, лявата, се беше отворила и през нея нахлуха още десетина души.

Успях да погледна за миг през прозореца долу към двора и видях кипналата гмеж от сражаващи се мъже, кои в зеленото на Ласлейг, кои — в сивото на Гвардията. Хората на Трерис бяха повече от моите, но явно не бяха подготвени срещу добре въоръжените ми опитни бойци — отстъпваха и Ласлейг ги притискаше здраво.

Но ме грозеше по-близка опасност. Един затича към мен, Кимея го спъна и късата й рапира го промуши в гърба, преди да успее да стане. Един главорез, едър почти колкото Свалбард, се беше счепкал с Йонджи, мечовете им не се отлепяха един от друг, и ръмжеше като глиган. Йонджи освободи едната си ръка, награби един кристален бокал и го пръсна в лицето на грозника. Той изкрещя, залитна назад с окървавено лице, Йонджи го довърши и се хвърли срещу друг.

Банкетната зала се превърна в кланица. Няколко благородници се опитваха да се противопоставят с жалките си церемониални саби или с оръжия, взети от труповете. Повечето тичаха да избягат, без и те да знаят къде, трети вдигаха ръце да се предадат. Милост нямаше — видях как един вдигна ръце, една жена се присви зад гърба му — и тримата войници срещу тях посякоха и двамата.

Все още никой не беше нахлул през главния вход и реших, че хората на Ласлейг го бранят от атаката на Трерис.

— Давай! Да изчезваме! — изрева Йонджи.

Погледнах отново инстинктивно през прозореца — долу хората му се биеха и загиваха.

— Забрави ги! — ревна Йонджи. — Правят каквото трябва! Умират, за да те опазят жив! Да изчезваме, симабюецо!

В първия миг не можах да съобразя какво да правя, но бързо си спомних плана на двореца.

Дръпнах дългата покривка от масата, кристалът и съдовете изтрещяха на пода. Вързах единия й край и притичах под балкона, където шашнатият оркестър продължаваше тъпо да свири.

— Дръж! — извиках и метнах покривката на диригента. Той хвана инстинктивно края й, реши, че ще е по-добре да не се забърква, и понечи да го пусне.

— Пуснеш ли го, ще те убия! — ревнах отдолу и той закима вдървено и стисна покривката до гърдите си, все едно че беше най-скъпата вещ в живота му. — Вържи я за перилото!