Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

„Смърт.“

Тогава Кайлин нанесе съкрушителния си удар, ухапването на черната вдовица, което го връхлетя ненадейно и Върховният Чаросплетник разбра, че тя е преодоляла всичките му прегради и е стигнала до сърцевината му. Сетивата му бяха парализирани, а контролът му върху Чаросплетието бе отнет, Беше безпомощен. Един безкраен миг на тотален и унизителен ужас, когато той усети как нашественичката се навива на кълбо в мозъка му, взема нишката на живота му в пръстите си и започва да си играе с нея. След което, извивайки я внезапно, непознатата я скъса.

В покоите си Върховният Чаросплетник изкрещя, присви се на две и се строполи на пода.

Отново настъпи тишина. Тя продължи може би час, преди чакалът да събере достатъчно смелост, за да подаде глава от мястото, където се бе скрил. След още час и нещо се показа и момичето — дрехите й бяха разкъсани, а лицето й беше покрито с мръсотия. Тя надзърна през свода, трепереща от глад и страх. Единственият звук, който наруши тишината и сякаш продължи цяла вечност, беше тихото, монотонно лочене.

Трупът на Вирч лежеше с лице към пода, гол под парцаливата си роба. Гъстата кръв, избликнала от носа, очите и устата му, се бе насъбрала в Маската му, откъдето преливаше на мръсните плочки, събирайки се в алени локвички. Чакалът продължаваше да лочи от нея.

Момичето стоеше под свода и се взираше, неспособно да повярва на очите си. Боеше се да не би това да се окаже някакъв номер. Едва когато чакалът започна да дъвче пръстите на Вещера, тя се успокои малко. Изглежда чудовището наистина беше умряло.

Тя изхлипа и се приближи неуверено. Чакалът веднага изръмжа, ала в крайна сметка отстъпи назад. Около врата на Вирч, скрит под робата му, имаше меден ключ. Момичето бързо го свали от шията му, готово да побегне и при най-слабото движение от негова страна. Той обаче не помръдна. Тя се вгледа в трупа му за известно време, след което внезапно се изплю отгоре му. После, страхувайки се, че е отишла твърде далеч, побягна към заключената външна врата и свободата си, докато чакалът възобновяваше угощението си.

— Кой би могъл да направи това? — обърна се Императрицата към съпруга си, който крачеше бързо из просторните коридори на Императорската цитадела, а дългата му черна коса се развяваше при всяко помръдване на раменете му. — Кой би посмял да ни нападне в собствената ни тронна зала?

— Който и да е, лошо му се пише — рече й той. — Сега побързай.

Анаис имаше неприятно усещане в стомаха си. В момента се намираха в онази част на Цитаделата, където се разполагаха жилища на учените, стаите за гости и отдавна неизползваните зали за всякакъв вид срещи. Шестимата им телохранители продължаваха да вървят плътно след тях с голи мечове в ръце. Един от тях — Хътън — й бе известен от много години и тя можеше да каже за него, че е един от най-верните й хора. До него вървеше Итрис — Анаис не го познаваше толкова добре, ала си спомняше лицето му и беше сигурна, че не е бил сред онези самозванци, нахлули в тронната зала. Останалите също й бяха познати по физиономии, макар и да не можеше да си спомни имената им.

Обаче, въпреки близостта на стражите, тя продължаваше да се страхува. Размириците, експлозиите, внезапните нападения — всичко това беше част от някакъв предварително замислен план, ала каква ли бе същинската му цел? Дали искаха да отнемат нейния живот, или живота на Дурун? А може би се стремяха да убият дъщеричката й? Който и да беше подстрекателят на размириците, знаеше прекрасно какво прави; така Цитаделата се оказа лишена от повечето си войници, които трябваше да потушават бунтовете и да отбраняват градските стени от рода Керестин. Войските на рода Батик трябваше да пристигнат до довечера в Аксками, ала още не бе станало дори пладне и подкрепленията й се струваха ужасно далеч.

— Лусия — изстена тя, неспособна да скрие тревогата си. — Къде е Лусия?

— Изпратих Рудрек да я доведе; не ме ли чу? — сопна й се съпругът й. — Скоро ще се присъединят към нас.

Беше прав. Там, където се намираше дъщеря й, не беше безопасно. Тя бе скрита, и то скрита добре, ала прекалено много хора знаеха къде е. Ако врагът беше сред тях, както подозираше Анаис, бе най-добре момичето да е с родителите си, скрито на такова място, за което никой да не подозира.

Тя погледна към съпруга си. Дурун беше грубиян и безделник, ала не можеше да се отрече, че когато беше разгневен, ставаше доста внушителен. На няколко пъти изруга под нос, че ще си отмъсти на тези, които го бяха нападнали — сякаш не бяха нападнали и нея , помисли си жена му. Тя вярваше напълно на думите му — ако виновниците се изпречеха на пътя му, не ги чакаше нищо хубаво. Изведнъж Анаис бе овладяна от ненавременна страст към мъжа си — понякога, когато се разгорещеше, той й заприличваше на онзи мъж, когото тя би могла да обича; обаче тези моменти бяха редки и не особено продължителни, след което Дурун отново се превръщаше в онзи лентяй, за когото бе омъжена от дълги години.