Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Кайку се затътри през горящата стая към коридора. Едва виждаше призрака през гъстия дим. Кашляйки, тя го последва, привела се ниско, за да избегне черната река от стелещ се дим, носеща се във въздуха. Наоколо се чуваха изплашените викове на хората, че всички трябва да се махнат оттук, преди всичко да се е срутило. Девойката не им обърна никакво внимание, твърдо решила да върви след призрака. Имаше чувството, че трябва да постъпи точно така, а напоследък се бе научила да се доверява все повече на инстинктите си.

— Кайку! — прозвуча някакъв глас и Тейн изведнъж я улови за рамото. Тя стисна китката му, за да се увери, че той наистина е до нея, ала нито отдели поглед от момиченцето, нито забави крачка.

— Какво става? — попита озадачено младежът, бързайки покрай нея.

— Не можеш ли да видиш?

— Какво да видя?

Кайку поклати нетърпеливо глава.

— Просто върви след мен.

— Ами другите?

— Те могат и сами да се погрижат за себе си.

Привидението водеше девойката далеч от погрома и след като свърнаха на няколко пъти по различни коридори, въздухът се поизбистри и тя можеше да диша отново без болка. Тейн вървеше до нея, без да задава никакви въпроси, убеден от непоколебимостта, изписана на лицето й. Полупрозрачната фигура бе винаги пред тях — ту влизаше в някое помещение, ту се мяркаше в края на коридора и те все не можеха да я настигнат. Скоро пламъците останаха зад гърба им и започнаха да се разминават с тичащи стражи и писари, никой от които като че ли не забелязваше малкото момиче-фантом. От припряността им девойката заключи, че експлозиите, които беше чула, едва ли бяха единственият проблем на Цитаделата, ала това изобщо не я интересуваше. Единственото нещо, което я вълнуваше в момента, беше призрачното момиченце и тя го следваше неотлъчно.

Кайлин, Заелис и Юги напуснаха задимените коридори, търсейки място, където стените да не се тресат и въздухът да става за дишане. Повечето слуги се бяха изпокрили кой където намери след взривовете, поради което коридорите бяха опустели и тримата оцелели се придвижваха значително по-бързо. Това бе добре дошло за Кайлин, която изпитваше остра нужда от уединение.

— Тук — каза тя и мъжете я последваха в една изоставена кухня, лишена от прозорци, където някакъв казан с яхния къкреше над огъня незнайно откога, а каменните стени се бяха изпотили от изпаренията. Железни гърнета и тигани висяха на ръждясали гвоздейчета, а друга част се валяха сред мръсотията на пода, навярно съборени от експлозията. Кайлин се огледа.

— Тук е добре — рече.

— Добре за какво? — попита Заелис. — Трябва да се отдалечим колкото се може повече от пожара.

— Трябва да остана сама за известно време. Никой няма да влезе тук. Вече сме достатъчно далеч от пламъците.

— Богове, не видяхте ли Еспин? — попита Юги, прокарвайки ръка през почернялата си от саждите коса. — Ами другите двама?

Всъщност Кайлин бе видяла Еспин — проснат под отломките, с окървавено лице и изпотрошени кости. За лош късмет се бе изпречил на пътя на ударната вълна, която безжалостно го бе помляла.

— Тейн и Кайку ще трябва сами да се погрижат за себе си — изрече хладно тя. Не можеше да прежали лесно девойката — особено след всички надежди, които й бе възложила — ала за момента имаше по-належащи неща, които трябваше да се свършат.

Заелис бе обезумял от потрес.

— Бомби! Бомби в Цитаделата! Богове, какво става тук? Това е нечувано!

— Това е дело на Вирч — рече Кайлин.

Тя отмести няколко стола, за да освободи малко пространство, след което се обърна с лице към казана. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно как тя си поема дъх, отпускайки рамене. Мирисът на яхния изпълваше въздуха и кожата на Юги настръхна от горещината, обаче никой от тях не се осмели да обезпокои Сестрата. Тя затвори очи и разпери пръстите на ръцете си. Главата й се наклони напред и тя въздъхна тежко; когато вдигна отново глава и клепачите й се отвориха, ирисите й бяха кървавочервени и спътниците й осъзнаха, че в момента Кайлин вижда неща, невидими за човешкия взор.

— Аз ще се справя с Върховния Чаросплетник. Вие двамата отидете в градините на покрива. Намерете Престолонаследничката. Още не сме загубили. Този безпорядък може да се окаже от полза за нас.

Заелис кимна, после той и Юги се отдалечиха, а вратата на задушната кухничка се затвори зад тях.

Кайлин се рееше в един океан от светлина, сред милиони тънки златисти нишки, които потрепваха едва-едва. Както всеки път, когато се гмурнеше в Чаросплетието, и сега бе обзета от еуфория, която спираше дъха й и караше сърцето й да изхвръкне; блясъкът и великолепието на този невиждано красив свят бе несравнимо. Тя си позволи да се наслади на изяществото му за един миг, след което желязната й дисциплина се намеси и жената възвърна самообладанието си, игнорирайки фалшивите обещания за вечно блаженство.