Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Остриетата се сблъскваха едно с друго навсякъде около тях и мъжете крещяха. Жените се намираха в разгара на шеметния вихър от синьо-бели брони, неспособни да различат хората на Императрицата от самозванците, нахлули в залата. Мишани се сепна, когато един войник се блъсна гърбом в нея, след което светкавично се обърна и замахна с меча си да я посече; ала дали мъжът щеше да я убие или не, след като разпозна благородния й сан, беше въпрос, който остана без отговор. Асара изстреля ръката си напред и сграбчи гърлото му, а пръстите й премазаха гръкляна му с внезапно изхрущяване. Човекът се строполи на земята и се загърчи, напразно опитвайки се да си поеме въздух.

— Махай се оттук! — извика Баракс Мос на своя син, застанал на стъпалата към подиума с огромния си, закривен ятаган в ръцете си. Изборът на оръжието му говореше красноречиво за политиката, която водеше — груба сила, а не финес. Зад него Анаис крещеше някакви безсмислени заповеди, а гласът й не можеше да надвика шумотевицата. Императорското й излъчване сякаш се бе стопило и всичко, което й се бе събрало напоследък — несигурността, страхът и притесненията — изведнъж се прояви на лицето й. Тя беше предадена. Някой бе проникнал в Цитаделата. И ако този някой беше в Цитаделата, той можеше да…

— Лусия! — изкрещя тя в момента, в който съпругът й я хвана за ръката.

— Хайде! — нареди й той, повличайки я далеч от трона. Самозванците бяха проникнали през главния вход на залата, ала имаше и друга врата в задната й част за Императора и Императрицата, водеща към помещенията, където владетелите можеха да се пременят подобаващо, преди да излязат пред аудиторията. Преданите императорски стражи веднага образуваха жива стена, за да могат Дурун и Анаис да избягат.

Те тъкмо се бяха затичали натам, когато изведнъж един от стражите, съставящи стената, се обърна и се втурна към Императрицата, вдигайки меча си. Внезапно пред него изникна Баракс Мос, който замахна с огромния си ятаган, мъжът се поколеба за момент и бащата на Дурун го посече. Воинът се строполи на земята с изражение на комична изненада, изписано на лицето му.

— Рудрек! — извика Дурун, докато водеше жена си към безопасността. Един от стражите, носещ цветовете на командир, се отдели от биещите се и дотича при него. — Тръгвай! — изсъска му Императорът, така че никой друг, освен тях тримата, да може да ги чуе. — Намери Лусия и я доведи в Слънчевия чертог.

Рудрек кимна и се завтече да изпълни заповедта, без дори да отдаде чест. Той бе опитен, побелял воин, който не си падаше много по обноските, ала бе един от най-доверените им мъже. Анаис изпита известно облекчение при тази мисъл и се притисна към съпруга си, внезапно изпитала задоволство от силата му. Винаги тя беше тази, която бе активната, но досега никой не я беше заплашвал с физическо насилие, като изключим забавленията й с Дурун в спалнята; ала ето че сега ролите им се бяха разменили. Сега той беше водачът и тя покорно го следваше — мъжът й бе сграбчил тежкия си меч в едната си ръка, докато я държеше здраво с другата.

Шестима мъже се присъединиха към тях, докато напускаха тронната зала — кортеж от телохранители. На горните етажи на Цитаделата се чуваше пронизителният звън на камбаните, възвестяващи тревога, и сърцето на Анаис изведнъж се сви, а един глас започна да шепне в ушите й, питайки я как изобщо бе дръзнала да си въобрази, че може да възкачи дъщеря си на трона, че и да се надява, че ще остане жива след това…

Кайку кашляше и се давеше, докато се препъваше сред кълбестия дим, а ботушите й се подхлъзваха по натрошените отломки. Чуваше как наблизо пращи огън, а горещината ставаше все по-нетърпима, процеждайки се през тъмната пелена, забулила коридора. Някой виеше от мъка, други хора крещяха нещо, чийто смисъл тя не можеше да долови заради пищенето в ушите си. Девойката прикри лицето си с ръка, присвивайки сълзящите си очи, тътрейки се през знойния мрак, търсейки останалите.

Бе ги изгубила от поглед секунди след експлозията. Бомбата бе избухнала в ужасяваща близост, разрушавайки по-голямата част от кухненските помещения и опустошавайки коридорите в съседство. Кайку бе повалена на земята от взривната вълна, а отгоре й се посипа порой от отломки. На всичкото отгоре временно бе оглушала от шума. Когато се окопити, видя, че коридорите, които и бездруго не познаваше, са разрушени, и дезориентацията й беше пълна. Отчаяни слуги сновяха от стая в стая, проверявайки дали има оцелели; ала в гъстия дим бе почти невъзможно да се види нещо. Нечии ръце вдигнаха Кайку, видяха, че не е сериозно ранена, и я захвърлиха в един страничен коридор, нареждайки й да се качи горе. Докато се ориентира къде точно се намира, тя вече се беше изгубила.