Тери Брукс - Мечът на Шанара

Огромният човек от границата изчака, докато масивната обсадна кула се доближи на около двадесетина ярда от стената. Врагът вече се мъчеше да се изкачи по огромното препятствие, използвайки куките за прихващане и стълбите. Грубата повърхност на скалата се осея с малки прилепнали фигури, които се катереха към върха. Тогава буретата с течно масло се изсипаха от укрепленията и заляха и хората, и обсадните съоръжения, и моментално напоиха повърхността на скалата отдолу. Незабавно политнаха горящи факли и в миг цялата предна част на щурмовата сила на армията на Северната земя беше обгърната в пламъци. Обсадната кула и мъжете около нея просто изчезнаха, когато черният дим се извиси нагоре към небето и закри от очите на воините от Граничния легион касапницата под тях. Чуваха се само викове на ужас и агония. Нападателите, които бяха тръгнали да изкачат Външната стена, попаднаха в капан. Малцината, които успяха да стигнат до укрепленията, веднага бяха спрени. Ръцете на повечето от тях просто не издържаха на напрежението и се пускаха сами. Други пък бяха връхлитани от гъстия дим и политаха с писъци към огъня.

За няколко минути нападението беше осуетено и цялата армия на Северната земя започна да изчезва от погледа. Мъжете на укрепленията се взираха внимателно в движещата се димна завеса и напразно се мъчеха да се досетят какъв ще бъде следващият щурм. Балинор погледна спътниците си и поклати несигурно глава.

— Това беше абсолютна глупост. Те много добре са знаели какво ще се случи и въпреки това го направиха. Луди ли са?

— Може би са искали да ни объркат… — измърмори тихо Хендъл. — Я виж димната завеса, която толкова услужливо им предоставихме.

— Всичките тези избити само заради една димна завеса? — извика Мениън невярващо. — Ако е така, значи те имат нещо конкретно предвид — нещо, — което са сигурни, че няма да се провали — заяви Балинор. — Дръжте под око какво става там. Слизам при вратите на града. Обърна се рязко и изчезна почти на бегом надолу по виещата се каменна стълба. Другите се върнаха при стената. Към небето пред тях продължаваха да се издигат гъсти облаци от дим, а маслото в равнините продължаваше да гори. Вече не се чуваха предсмъртни викове и отново настъпи странна тишина.

— Какво ли са намислили? — изрече най-после Мениън въпроса, който измъчваше всички. За момент никой не отговори.

— Жалко, че изпуснахме Стенмин — промърмори Дюрън най-после. — Неспокоен съм, като знам, че този невменяем се разхожда на свобода някъде в града.

— За малко щяхме да го хванем — намеси се бързо Дейъл. — Последвахме го в онази стая, но той сякаш беше потънал вдън земя. Сигурно там има някакъв таен коридор.

Дюрън кимна утвърдително и разговорът отново секна. Мениън се взираше в дима и си мислеше за Шърл, която го чакаше в двореца, за Ший, за Флик и баща си, за родината си. Всичките образи проблясваха и връхлитаха блуждаещите му мисли.

— По дяволите! — Хендъл го бутна толкова силно, че го стресна. — Какъв глупак съм. През цялото време той е бил пред очите ми. Таен коридор! В мазето на двореца, под килера с виното, в тъмниците, които са запечатани от толкова много години — коридор, който води през планините в равнината отсреща Веднъж старият крал ми спомена за него, преди много, много години. Стенмин сигурно е знаел за него!

— Път, който води в града! — възкликна Мениън. — Та те ще ни заловят откъм гърба — Млъкна изведнъж — Хендъл! Шърл е там!

— Нямаме много време — Хендъл вече беше тръгнал. — Мениън, ела с мен. Дейъл, намери Джанъс Сенпър и му кажи незабавно да ни изпрати помощ в двореца. Дюрън, открий Балинор и го предупреди. Хайде, бързо и се молете вече да не е станало твърде късно.

Хукнаха надолу по стълбите и се стрелнаха като обезумели към казармите. Останали без дъх влетяха през групите от войници към Тирзийския път. Бавно, прекалено бавно, крещеше изтормозеният мозък на Мениън! Едва не събори Хендъл, когато се опита да му посочи вдясно от тях малка група от кавалеристи, които водеха за поводите оседлани коне. Блъснаха грубо единия от тях, който се опита да им попречи, метнаха се в движение върху седлата на двата стоящи най-близо до тях коня и ги пришпориха към града. Втурнаха се в галоп през отворените врати, профучаха край смаяната охрана и край групите от резерви, събрани точно зад вратите. Сега пътят им беше открит и те полетяха с главоломна скорост към двореца.

Всичко, което последва, стана зашеметяващо бързо, извън времето и пространството. Хората и сградите се стрелваха като размазани петна край двамата конника, които галопираха по древните камъни на Тирзийския път. Загубени бяха ценни минути. Най-после широката арка на моста Сендик се замержеля в далечината. В основата му се виеше дълга редица от товарни каруци. Двамата конника профучаха край тях без да намалят скоростта, пришпорвайки конете си по каменния свод към отворените врати на дома на монарха. Мениън и Хендъл влетяха като стрели в градините, дръпнаха рязко юздите на потните си коне и скочиха на земята.