Тери Брукс - Мечът на Шанара

Навсякъде беше тихо. Сякаш всичко беше наред. Един от прислугата се показа почти безгрижно от сенките на огромна върба и пое юздите от разгорещените конници. В очите му проблесна само леко любопитство. Хендъл погледна строго мъжа и го освободи. Махна на Мениън да го последва и се забърза към входните врати. Пак не чуха нищо подозрително. Може би бяха пристигнали навреме. Дали не се тревожеха напразно…?

Коридорите на древния палат бяха празни и тихи. Двамата се спряха в предверието, огледаха набързо отворените врати и дълбоките ниши, дръпнатите завеси и покритите с пердета прозорци. Мениън се запъти да търси Шърл, но спътникът му го спря само с няколко резки думи. Червенокосата дъщеря на крале ще трябва да почака. Бавно, с котешки стъпки, ниският мъж поведе обезпокоения планинец по коридора, който водеше към вратата на мазето. На завоя те се поколебаха, после се прилепиха към полираната дървена ламперия и надникнаха предпазливо зад ъгъла.

Масивната, обкована с желязо врата към познатия им вече килер с бурета с вино беше отворена. Трима въоръжени мъже стояха на пост и наблюдаваха празния хол. Всички бяха със знака на сокола. Мениън и Хендъл отстъпиха тихо назад. За пръв път принцът на Лий се сети, че не е въоръжен. Оставил беше меча на Лий да виси на седлото на коня. Бързо огледа салона зад него и очите му попаднаха на две кръстосани пики, прикрепени на отсрещната стена. Едва ли точно това беше оръжието, от което се нуждаеше в момента, но той просто нямаше друг избор. Безшумно изтегли едната пика и се доближи до Хендъл. Изгледаха се продължително. Трябваше да действат бързо. Ако някой затвореше вратата на мазето и я залостеше от другата страна, преди да успеят да стигнат до нея, те щяха да загубят всякаква възможност да настигнат Стенмин и да се доберат до прохода. Бяха само двама. Колко ли врагове ги чакаха долу?

Нямаха никакво време за умуване. Внезапно изскочиха от укритието си и хукнаха по коридора. Тримата стражи нямаха време дори да се огледат, когато нападателите връхлетяха върху им. Мениън прободе с пиката си мъжа, който стоеше най-близо до врата и веднага нападна другия. Третият пазач се свлече безшумно от удара на огромния боздуган на Хендъл. Всичко свърши преди още да е започнало и двамата воини се спуснаха по коридора на мазето, прескачайки изхабените каменни стъпала, на път към най-ужасната битка в живота им.

Древната винарска изба беше силно осветена от запалени факли. Малките светлини горяха от всички стени и прорязваха плесенясалата тъмнина като размазани слънчеви лъчи в ранно утро. В центъра на голямото помещение огромният каменен капак на пода, който водеше към забравените тъмници, беше отстранен и от тъмната дупката се носеха далечни звуци от удрящ се в камъка метал. Мазето гъмжеше от въоръжени мъже, които се приближаваха от всички страни към Мениън и Хендъл.

Те двамата посрещнаха нападението с ожесточена контраатака, която ги завлече в средата на нападателите им. Планинецът беше измъкнал един меч от ръката на паднал страж в горната част на стълбището. Застанал с гръб към Хендъл, той започна да посича многобройните нападатели. С крайчеца на окото си зърна познатата, облечена в аленочервено фигура, която се появи от тъмната дупка на тъмницата. При вида на омразния Стенмин принцът на Лий изпита дива ярост. С пламнал отново гняв той се вряза във вражеските стражи, като се мъчеше да пробие редиците им и да стигне до мъжа, който ги беше предал. На мършавото лице на мистика, който се мъчеше да се измъкне От ужасната битка, беше изписан неописуем страх.

Застанали с гръб един към друг, джуджето и планинецът се биеха като полудели. Навсякъде около тях лежаха мъртви и умиращи. И двамата бяха покрити с многобройни рани, но не изпитваха болка. Два пъти Мениън се подхлъзна на окървавения под и падна. И двата пъти Хендъл отблъскваше нападателите, докато планинецът се изправи. Само петима от вражеските стражи все още бяха на крака, но Хендъл и Мениън бяха изчерпали силите си почти до краен предел. Започнали бяха да се бият съвсем механично. Телата им бяха потънали р кръв и пот, а ръцете и краката им тежаха като олово и бяха станали безчувствени. Сякаш внезапно дошъл на себе си, ужасеният Стенмин се втурна към края на тъмницата и започна да вика за помощ. Принцът на Лий реагира незабавно. С последен прилив на енергия той се втурна към двама от нападателите си и ги претърколи на пода. Трети се опита да го спре, но атакуващият планинец заби меча си до дръжката в тялото на мъжа, без да го извади. Грабна паднала пика, нахвърли се срещу свилия се мистик и му нанесе страхотен удар с огромното оръжие. Слабото тяло на Стенмин се строполи на каменния под. Тогава Мениън сграбчи каменния капак за краищата и го затегли с последни сили.