Тери Брукс - Мечът на Шанара

Джон Лин Сандър беше убеден, че знае къде може да намери Ивънтайн, ако той все още е жив. Огромната армия на Северната земя се беше придвижила на юг към кралството на Калахорн почти една седмица по-рано. Тя нямаше да може да напредне много, докато не унищожи легендарния Граничен легион. Сега и той, и Брийн смятаха, че Ивънтайн може би е взет в плен и те щяха да го намерят като заложник на командващите на нашественическата армия на Брона. Той щеше да е безценен коз в ръцете им. Ако Ивънтайн Елеседил бъде разгромен, градовете, командвани от не чак дотам смели воини, щяха да предпочетат да се предадат.

Във всеки случай Господарят на магиите признаваше значението на Ивънтайн за народа на елфите. Той беше най-таченият и любим вожд на елфите след Джърл Шанара и те щяха да са готови на всичко, само и само да си го върнат невредим. Кралят на магиите нямаше да има полза от Ивънтайн мъртъв пък и ако го убиеше, той така щеше да разгневи елфите, че те отново щяха да се обединят в желанието си да го унищожат. Но жив Ивънтайн щеше да бъде незаменим коз, защото елфите никога не биха изложили на опасност живота на любимия си син. Джон Лин Сандър и Брийн Елеседил не се заблуждаваха, че Ивънтайн ще им бъде върнат невредим, дори ако армията им не се намеси в нашествието на Северната земя. Те действаха по собствена инициатива и рискуваха с надеждата, че ще намерят приятеля и брата, преди той да престане да бъде полезен за целите на Брона, преди падането на Южната земя. — Е, достатъчно. Хайде, на конете!

Нетърпеливият глас на Джон Лин проряза кратката почивка с оглушителна острота и излегналите се войници скочиха на крака, за да изпълнят бързо заповедта. Той за последен път погледна тъмнината в далечината, после се обърна, леко се метна на коня си и хвана юздите. Брийн вече беше до него и след няколко секунди малката кавалерийска група се движеше в бърз тръс надолу през долината. Сутринта беше сива, въздухът наситен с острата миризма на дъжда от предишната нощ, която продължаваше да се носи над равнините. Високата трева беше мокра, огъваше се под копитата на газещите я коне и заглушаваше шума им. Далеч на юг, зад облаците, се виждаше следа от тъмносиньото небе. Денят беше хладен и елфите се чувстваха добре в умерената температура.

Бързо стигнаха до края на долината и когато влязоха в източната част на прохода, подръпнаха юздите на нетърпеливите ся коне и забавиха ход. Разговаряха помежду си, макар почти шепнешком, защото границите на Северната земя се намираха точно зад входа на прохода. Колоната от конници се виеше като змия между високите хребети, които очертаваха източния вход и след малко се появиха сред необятната шир на равнините Стрелехайм. Джон Лин почти неволно хвърли поглед на прострялото се пред очите му пространство, след миг внезапно дръпна юздите и спря коня си.

— Брийн, конник!

Другият се озова бързо до него и те се взряха в конника, който се приближаваше от далечината към тях. Двамата елфи гледаха с любопитство, без да могат да различат в мъглявината чертите му. За миг Брийн Елеседил трепна при мисълта, че това е брат му, но загуби всякаква надежда, когато прецени, че мъжът е по-дребен от Ивънтайн. Личеше си, че не е ездач. Виснал беше с двете си ръце върху юздите и не се отлепваше от седлото. Явно се страхуваше да не падне, а широкото му лице беше червено и обляно в пот от усилието. Не беше елф. Беше човек от Южната земя. Спря рязко коня си пред групата от елфи и преди да проговори, си пое дълбоко въздух. Огледа развеселените лица пред себе си и лицето му пламна още повече.

— Преди няколко дни срещнах един човек — започна непознатият. После млъкна, за да се увери, че го слушат. — Той ме помоли да открия дясната ръка на краля на елфите.

Веселите пламъчета в очите им моментално изчезнаха, когато елфите се наведоха към него.

— Аз съм Джон Лин Сандър — каза тихо командващият на патрула. Изтощеният конник въздъхна с облекчение и кимна с глава.

— Казвам се Флик Омсфорд и изминах целия този път от Калахорн, за да ви намеря. С доста голямо усилие слезе от коня и разтърка изтръпналия си гръб. — Ако ме оставите да си отдъхна няколко минути, ще ви заведа при Ивънтайн.

Ший вървеше мълчаливо между двамата огромни троли, които го бяха пленили и не можеше да се отърве от чувството, че Келцът ги беше предал. Нападението от засада беше хитро замислено, но те поне можеха да се опитат да се измъкнат. Вместо това, поради най-неочакваната намеса на Келцът, те изобщо не се противопоставиха и доброволно се оставиха да бъдат разоръжени. Ший се надяваше, че Келцът може би познава някой от тролите, които ги нападнаха или, като представител на тяхната раса, ще поприказва с тях, ще ги вразуми и ще издейства освобождаването им. Но огромният трол изобщо не се опита да ги заговори и покорно се остави да му завържат ръцете. Те взеха оръжията на Панамон Крийл и Ший и вързаха ръцете им. После подкараха тримата пленници на север в голите равнини. Камъните на елфите все още бяха у малкия човек от Вейл, но те бяха безполезни срещу тролите. Той гледаше широкия гръб на Панамон, който вървеше точно пред него и се чудеше какво ли си мисли сприхавият крадец. Така беше изумен от бързината, с която спътникът му се беше предал, че оттогава не беше продумал ни дума Явно не можеше да повярва, че толкова погрешно беше преценил мълчаливия гигант, чийто живот беше спасил и чието приятелство беше ценил. Поведението на трола беше истинска загадка и за двамата. Но докато Ший беше само объркан, Панамон Крийл беше дълбоко наранен. Каквито и недоразумения да бяха имали помежду си, той беше чувствал Келцът като приятел — единственият приятел, на когото беше вярвал. Разочарованието на изпечения авантюрист бързо щеше да се превърне в омраза, а Ший винаги беше усещал, че независимо от всичко, Панамон Крийл може да бъде опасен като враг.