Тери Брукс - Мечът на Шанара

Огромните върхове на страховитото Кралство на черепите се мержелееха заплашително в далечината, а черните им назъбени била се врязваха като остриета на бръснач в хоризонта. Човекът от Вейл изпитваше страх, от който не можеше да се отърси, страх, който непрестанно се засилваше, докато тримата навлизаха все по-надълбоко в Северната земя. Започна да го обзема чувството, че се е нагърбил с много по-тежко бреме, отколкото беше допускал в началото, че по някакъв начин преследването на Орл Фейн и диренето на Меча на Шанара бяха само една нищожна част от много по-мащабна поредица от събития. Все още не беше изпаднал в истинска паника, но едно все по-натрапчиво желание да приключи с това налудничаво преследване и да се върне в родната си страна започна да го ръчка като с остен.

В средата на следобеда хълмистият терен започна да се изравнява и да преминава във вълнообразни равнини. Тримата вече можеха да виждат по-надалеч и да се движат изправени и с отпуснати мускули за пръв път, след като бяха преминали през черната стена. Местността пред тях се простираше със секваща дъха скованост. Сурова и пуста равнина, покрита с кафява почва и сиви скали, проснали се вълнообразно на север, към високите върхове, които ограждаха Кралството на черепите и дома на Господаря на магиите. Цялото това безмерно пространство — голо, горещо и пусто — беше забулено в същата тази неестествена, мъртвешка тишина. Нищо не помръдваше, нито едно живо същество не пошавваше, нито едно насекомо не издаваше звук, нито една птичка не се стрелваше. Нямаше дори лек полъх на вятър, който да се докосне до напластената прах. Всичко наоколо беше попарена пустош, без искрица живот, застлана с покрова на смъртта. Обърканите следи на Орл Фейн криволичеха в тази необозримост и се губеха някъде в безкрая. Сякаш земята го беше погълнала.

Преследвачите се спряха за няколко минути. На лицата им беше изписано явното нежелание да продължават в тази отблъскваща земя. Но нямаха време да преценяват дали си заслужава усилието и пак тръгнаха напред. Виещата се пътека се виждаше надалеч в тази хълмиста равнина и можеха да продължат по-напряко. Бързо започнаха да наваксват изгубеното време. След по-малко от два часа Келцът им каза, че са на не повече от един час път от преследваната жертва. Свечеряваше се бързо, слънцето потъваше зад назъбения хоризонт далеч на запад. Бледият здрач се сгъсти от непомръдващата сива мъгла и местността започна да придобива странно неясни очертания.

Тримата бяха следвали следите на гнома, които ги бяха отвели в дълбоко дефиле, образувано от множество високи била, осеяни с надвиснали огромни назъбени скални образувания. Залязващото слънце почти мигновено се скри в сенките на тъмната клисура и Панамон Крийл, който в началото беше тръгнал да ги води въодушевено, сега беше принуден да се взира напрегнато и да търси очертанията на следите в напластената прах. Постепенно забавиха ход и накрая, когато крадецът се приведе по-ниско до земята, спряха Панамон Крийл изучаваше внимателно следата непосредствено пред него. Извика изумен, когато видя, че отпечатъците най-неочаквано свършват Ший и Келцът веднага го доближиха и след обстойно разглеждане на земята пред тях откриха, че някой много старателно беше заличил по-нататъшните следи от минаването на малкия гном.

В същия този момент от сенките на дефилето започнаха да се отделят огромни черни фигури, които се запътиха бавно към тях в сгъстяващия се мрак. Пръв ги видя Ший. В началото не повярва на очите си и си помисли, че му се привижда. Панамон по-бързо разбра какво става. Крадецът скочи мигновено на крака, изтегли огромния си меч, вдигна шипа си и се втурна да разкъса затварящия се около тях кръг. Но предвидливият по принцип Келцът направи нещо изненадващо. Хвърли се след него и дръпна изумения крадец назад. Панамон втренчи невярващ поглед в мълчаливия си спътник, после неохотно свали оръжието си. Заобиколени бяха най-малко от десетина застанали нащрек фигури. Но въпреки здрача Ший разбра, че бяха открити от няколко огромни троли.

Групата от уморени ездачи елфи яздеха, облени в пот и се взираха по склоновете на долината, които се спускаха към широкия Рен. На изток пред тях се простираха две мили от пустата долина, очертана от двете страни с високи склонове, които завършваха с остри била. Повече от хиляда години легендарният проход беше служил като вход от по-ниските части на равнините Стрелехайм към величествените гори на Западната земя, една естествена врата към родината на елфите. Точно в този прославен проход ужасната мощ на армиите на Господаря на магиите е била надвита и разгромена от легионите на елфите и на Джърл Шанара. Точно тук старият Бремен и невероятната сила на Меча на Шанара се изправили срещу Брона и го принудили да избяга — да избяга заедно с огромните си армии обратно в равнините, където, спрян от настъпващите армии на джуджетата, бил хванат в капан и унищожен. Проходът Рен е бил свидетел на началото на поражението на най-голямата заплаха, надвиснала над света след унищожителните Велики войни и хората от всички раси гледаха на тази мирна долина като на межда, която бележеше епохално историческо събитие. Тя беше естествен паметник на историята на човечеството. Някои бяха прекосили половината свят, просто за да дойдат да видят и да се почувстват като част от това легендарно събитие.