Тери Брукс - Камъните на елфите

— Принце, на всяка цена трябва да говоря с краля… — избъбри той. — А стражата не иска да ме пусне. Ще ме вкарате ли при него, моля ви?!

— Но кралят все още спи… — поколеба се Андер.

— Трябва да го видя още сега — настоя Лаурън. — Много е важно, принце, повярвайте ми! — Гласът му трепереше.

Лицето му беше бледо, а погледът — трескав, отчаян. Андер се запита с известно безпокойство какво ли би могло да бъде толкова важно.

— Ако имаш някакви неприятности, Лаурън, може би аз бих могъл…

— Не, принце — нетърпеливо го прекъсна младежът, — става въпрос за Елкрис, не за мен!

— Ела с мен! — отсече Андер, хвана го за ръката и без излишни въпроси го поведе към покоите на краля.

Минаха покрай стражите забързани и те останаха да гледат след тях със зяпнала уста, без да посмеят да ги спрат.

Но Гейл, младият елф, който изпълняваше функциите на личен кралски придворен, беше непреклонен. Въпреки че се чувстваше неловко, защото не смееше да погледне принца в очите.

— Съжалявам, принц Андер, но кралят е наредил за нищо на света да не го будя. Заповедта се отнася за всички.

— Дори и за Арион? — кротко попита Андер. — Дори и за него ли, Гейл?

— Арион замина… — неуверено започна Гейл. Андер го съжали и му се притече на помощ:

— Точно така. Но аз съм тук и настоявам да се видя с баща си. Да не би да искаш да ми кажеш, че това е невъзможно?

Гейл съвсем се смути и сякаш си глътна езика. Но когато видя, че Андер се запъти към покоите на баща си, той забърза покрай него с думите:

— Оставете това на мен, принце. Аз ще го събудя, а вие по чакайте тук, моля ви.

След няколко минути той се появи отново, вече по-спокоен, и направи знак на Андер да го придружи:

— Заповядайте, принце, кралят ще ви приеме. Но ако обичате, младежът засега да изчака тук. Когато Андер влезе, кралят беше все още в леглото си и отпиваше вино от високата чаша, която му беше подал Гейл. Посрещна сина си с леко кимване и се измъкна с явна неохота изпод завивките, а измършавялото му тяло потрепваше от утринния хлад. Гейл услужливо му подаде халата и старият крал се загърна зиморничаво.

Въпреки напредналата си възраст (беше осемдесет и две годишен) и крехкото си телосложение крал Ивънтайн Елеседил се радваше на добро здраве. Жилав и енергичен, той все още бе в състояние да препуска с коня си и да държи меч, както и да реагира бързо в критични моменти. Не бе загубил способността си да преценява ситуацията от всички страни, да слага на везните всички плюсове и минуси, за да вземе най-правилното възможно решение. Само благодарение на тези си качества бе успял досега да запази короната. И главата си. Андер бе наследил повечето качества на баща си, но в неговия случай нямаше особена полза от това.

Кралят се приближи до прозореца и с един замах дръпна завесите. Мека слънчева светлина обля стаята и мирис на роса и горски треви я изпълни. Сякаш за да прогони мрака и от най-скритите ъгълчета, Гейл запали газовите лампи, като се движеше почти безшумно в старанието си присъствието му да бъде колкото се може по-незабележимо. Но кралят и без това в този миг не забелязваше никого, а разсеяно съзерцаваше отражението си в едно от стъклата. Погледът на искрящо сините му очи бе хладен и пронизващ и в същото време — белязан от някаква горчивина, поглед на застаряващ мъж, много изпитал и много видял. Той въздъхна и се обърна към сина си:

— Казвай, Андер, какво се е случило? Гейл спомена, че отвън чакал един от Избраниците.

— Да, сър. Дошъл е да ви предаде съобщение от Елкрис.

— От самата нея? — вдигна вежди старият крал. — Повече от седемстотин години дървото не е разговаряло с никого… Какво е съобщението? — Младежът държи да ви го предаде лично.

— Така да бъде — кимна Ивънтайн. — Покани го, Гейл. Елфът се поклони и побърза да изпълни кралската заповед, като в бързината си остави вратата полуотворена. В същия миг в кралските покои се вмъкна едно огромно куче с дълга козина на, безшумно се приближи до Ивънтайн и впери предан поглед в него. Това беше Манкс, ловджийската хрътка на стария крал и негов неразделен другар от години. Андер забеляза, че мрачната сянка изчезна от лицето на баща му, когато се наведе да погали вярното куче.

— И ти като мен започна да остаряваш, приятелю…

Гейл се върна, следван от Лаурън. Младият елф нерешително пристъпи от крак на крак и кралят направи знак на своя придворен да излезе. Андер също понечи да си тръгне, но баща му го спря. Този път Гейл затвори плътно вратата след себе си и тримата мъже останаха сами.