Дагда Мор се огледа предпазливо. Намираха се близо до Граничната черта, в сянката, все още недокосната от лъчите на зората. На изток, отвъд гигантската планинска верига, небето лека-полека избледняваше и върховете се врязваха в него като грозно стърчащи зъбци, издигаха се над равнината Хоар като черни кули. Безрадостно място беше тази равнина — гола и безплодна, ширнала се на запад, докъдето поглед стигаше. И нищо не помръдваше, нищо не даваше признаци на живот.
Дагда Мор се ухили — крива, зловеща усмивка. Най-после, след всичките тези години, бяха свободни. Завръщането им беше минало незабелязано. Отмъщението можеше да започне.
На пръв поглед нищо не загатваше за сатанинската същност на Дагда Мор. Той се движеше на два крака и ръцете му бяха само малко по-дълги от човешките. Тъмният плащ почти скриваше уродливата гърбица на раменете му, зеленикавите косми по тялото и закривените птичи нокти на краката и ръцете му. Дори хищната, котешка муцуна не се виждаше изпод качулката.
Нито очите му, измамно лениви и спокойни, като две езерца, под чиято тъмна, гладка повърхност се криеха зейнали бездни. Това бяха очите на демон, зъл дух, и който ги видеше веднъж, скоро сам се уверяваше в това.
Защото Дагда Мор беше способен да изпитва нечовешка омраза — изпепеляващо чувство, граничещо с лудостта. Трупана стотици години зад стените на Черната крепост, тази омраза беше готова да избликне и да помете всичко пред себе си. И елфите. Най-вече елфите. Те бяха виновниците за неговия принудителен затвор, те се бяха опълчили срещу него — господаря на света, и щяха да си платят. Те и останалите нищожества — хора, джуджета, троли, гном и — омразните безумци, които живееха с мисълта, че могат да правят каквото си щат. Часът на разплатата беше ударил и ноздрите му потръпваха от възбуда. Най-после! Елкрис, пазителката на Забраната, умираше. О, сладка мисъл, идеше му да я изкрещи на глас Умираше, умираше, умираше!
Жезълът в ръцете му се нажежи до червено от обзелата го неудържима омраза и земята под краката му се овъгли. С усилие се овладя и жезълът изстина.
Е, разбира се, Забраната щеше да продължи да действа още известно време. Промяната нямаше да стане отведнъж. Дори собственото му избавление му бе коствало неимоверни усилия.
А не всички демони притежаваха неговата огромна мощ. По време на дългите години изгнание неколцина бяха дръзнали да се опълчат срещу него. И ги беше унищожил. Сега всички се бояха от него и му се подчиняваха. Защото споделяха омразата му към онези, които ги бяха затворили. И нямаха търпение да си отмъстят. Но засега трябваше да почакат. Всичко по реда си. Нямаше да мине много време и Забраната щеше да рухне. Елкрис умираше. Единствено прераждането й можеше да ги спаси. И да им попречи.
Дагда Мор добре познаваше историята на древното дърва Той и събратята му бяха изпитали неговата мощ на гърба си. Магията, държала ги векове в Черната крепост, бе отслабнала, но веднъж възродена, като нищо можеше да ги върне обратна А това можеше да стане само ако някой от Избраниците занесе семенце от дървото при Свещения огън. Затова беше дошъл — за да попречи. Едва беше успял да се измъкне и беше изразходвал голяма част от силата си, но рискът си струваше. Освен това имаше преднина — елфите все още не съзнаваха какво ги заплашва. Те не предполагаха, че някой би успял да престъпи Забраната, докато тя все още съществуваше. Когато осъзнаеха грешката си, щеше да е твърде късно. Нямаше да съществува възможност за прераждане на Елкрис — той щеше да се е погрижил за това. Неслучайно бе взел със себе си и останалите двама Огледа ги одобрително. Неузнаваемия се забавляваше, като променяше външността си за някакви частици от секундата.
Превръщаше се ту в гарван, ту в таралеж, ту в змия. С една дума, беше в стихията си. От дългите години принудително бездействие способностите му не бяха закърнели ни най-малко.
Постигаше пълна прилика с това, с което пожелаеше, а що се отнася до истинския му образ, дори Дагда Мор не беше сигурен в него.
Но в едно нямаше никакво съмнение — Неузнаваемия бе изпълнен с ненавист не по-малко от него самия. А беше и силен почти колкото него. С вещина и хладнокръвие използваше дарбата си, за да унищожи набелязаната жертва. Мразеше елфите от дъното на душата си заради тяхното съчувствие към слабите и уязвимите. Докато за него по-низшите същества не означаваха нищо — те бяха създадени, за да бъдат мачкани и използвани. И всеки, който се опитваше да ги защити, щеше да си получи заслуженото. Дори и елфите, презрени твари, които не можеха да бъдат нищо друго освен онова, което бяха, въпреки че си придаваха важност. Неузнаваемия нямаше приятели. Не искаше и да има. Освен може би Дагда Мор — единствения, чието превъзходство признаваше. И беше готов да му служи.
Читать дальше