Тери Брукс - Камъните на елфите

Това си беше самата истина и Андер го знаеше. Старият градинар по нищо не отстъпваше на младите си помощници, тъкмо напротив. Отдавна му беше време за почивка, но той продължаваше да работи и работата го крепеше. Стражите при градинската порта кимнаха за поздрав на Андер и той също ги поздрави мълчаливо. Отдавна бяха изоставили формалностите във взаимоотношенията си с по-малкия син на краля. Но Арион, престолонаследникът, беше нещо различно. На него винаги оказваха почест.

Андер сви по алеята към конюшните. Изведнъж зад гърба му се чу тропот на копита и пронизително цвилене. Той отскочи в мига, в който сивата кобила на Арион прелетя покрай него и изведнъж закова на място сред облак пепел и ситни камъчета.

Арион скочи от гърба й и се озова лице в лице с по-малкия си брат. Двамата изобщо не си приличаха. Андер беше дребен и мургав, Арион — снажен, висок и русокос, същият като баща си преди време. Освен това беше превъзходен атлет, безупречен стрелец и сякаш роден да държи меч. С една дума, беше гордостта на стария крал, И за разлика от брат си, който изглеждаше сдържан и затворен и предпочиташе да общува с книгите си, Арион разпръскваше някакво обаяние, което му помагаше да печели симпатиите и възхищението на всички.

— Накъде така, братле? — В общуването с брат си Арион бе възприел един полуснизходителен-полунасмешлив тон. — На твое място нямаше да безпокоя татко точно сега. Моментът не е подходящ. Поне допреди малко още спеше. Снощи работихме до късно. Държавни дела, нали разбираш…

— Разбирам — кимна Андер. — Нямах намерение да безпокоя никого. Тръгнал съм към конюшните.

Арион усмихнато махна с ръка и отново се метна на коня си. Пришпори го и подхвърли през рамо:

— Отивам до Саранданон за няколко дни. Фермерите са не що неспокойни… Взели, моля ти се, да разправят, че над кралството тегне някаква прокоба… Бабини деветини, ако питаш мен, но се налага да усмирим духовете… Междувременно тук не щата остават в твои ръце. Впрочем, няма да се преумориш — Арион се подсмихна — Не смятам да се бавя. До заминаването на татко за Кершолт ще се върна, да знаеш.

Той дръпна юздите и кобилата изхвърча през разтворените градински порти. Андер мрачно поклати глава и установи, че се е отказал от намерението си да поязди. Безоблачното сутрешно настроение бе безвъзвратно изгубено.

Чувстваше, че той би трябвало да придружи баща си на мисията му в Кершолт, но нищо не зависеше от него. А заздравяването на отношенията между тролите и елфите беше толкова важно. Изискваха се такт и дипломатичност, каквито брат му при всичките си останали качества не притежаваше. Арион беше нетърпелив и рязък, у него имаше някакъв непрекъснат стремеж да се отличи, да изпъкне, дори останалите с нищо да не му отстъпваха. Докато Андер, напротив, никога не действаше прибързано и необмислено и това му качество беше особено ценно на дипломатическите съвети, където той с разумни доводи умееше да отстоява своето. Когато изобщо присъстваше.

Той сви рамене и тръсна глава. Излишно бе да мисли за това. Баща му прекрасно знаеше колко силно е желанието му да го придружи, но въпреки това бе спрял предпочитанията си на Арион. Защото Арион един ден щеше да стане крал и трябваше да понатрупа опит в държавните дела, докато баща му бе още жив. Като се замисли човек, в това имаше логика…

На времето двамата братя бяха близки. Тогава и Ейн, най-малкият син на краля, бе все още жив. Но Ейн загина при една злополука по време на лов преди единайсет години и оттогава всичко се промени. Амбърли, невръстната дъщеря на Ейн, се обърна към Андер за подкрепа и Арион, най-големият брат, се почувства предаден, пренебрегнат. След време, когато Амбърли изведнъж обърна гръб на всичко и се отказа от честта да бъде една от Избраниците, Арион реши, че заслугата за това е изцяло на брат му и презрителното му неодобрение прерасна в нескрита враждебност. Андер подозираше, че хладното отношение на баща му към него се дължи отчасти на някои изказвания на брат му, но и така да беше, нищо не можеше да се промени.

Все още потънал в размисъл, той тръгна по страничната алея, която водеше към дома му, когато го сепна нечий вик:

— Принце, моля ви, почакайте!

Андер се обърна и удивен забеляза един от Избраниците — младичкия червенокос Лаурън, който се приближаваше тичешком, размахал ръце, а белият му плащ се развяваше. Беше необичайно за когото и да било от тях по това време да се намира извън Градината на Живота. Какво ли го водеше насам? Младият елф дотича, останал почти без дъх, а по челото му се стичаше пот.