Тери Брукс - Камъните на елфите

Косача се беше притаил недалеч от тях — бледа сянка в мътната светлина на утрото. Лицето му беше скрито под пепелява качулка. Лицето, което никой не виждаше повече от веднъж. Защото това означаваше края.

Неузнаваемия безспорно беше опасен, но не можеше да се сравнява с Косача. Косача беше убиец и това беше едничкият смисъл на съществуванието му. Беше як, широкоплещест и доста висок, ако се изправеше в цял ръст. Но той винаги се движеше приведен, плавно и безшумно, с грациозната лекота на хищник. Веднъж набелязана, жертвата не можеше да му се изплъзне. Дори Дагда Мор се отнасяше с него предпазлива Не от страх, а просто ся имаше едно на ум — знаеше, че Косача му служи не от вярност, а от интерес и щеше да му се подчинява само докато му беше изгодно. Защото не се боеше от нищо и от никого. Човешкият живот, дори и неговият собствен, не представляваше за него ценност. Косача беше чудовище. Убиваше хладнокръвно, инстинктивно. Изпитваше необходимост да го прави. Дори затворен в Черната крепост, понякога ставаше неудържим и Дагда Мор се принуждаваше от време на време да задоволява нуждата му от кръв, като си затваряше очите пред убийството на някой и друг по-слаб демон. Но рухнеше ли веднъж Забраната, Косача щеше да се развихри с пълна сила. Щеше да убива, колкото му душа иска.

Така че беше заинтересован това да стане час по-скоро. От тази гледна точка Дагда Мор бе направил добър избор. Косача щеше да бъде дясната му ръка. Неузнаваемия — неговите очи и уши. И ако всичко се развиваше по план, елфите скоро щяха да се простят с надеждите си да върнат Елкрис.

Разсъмваше се и Дагда Мор се огледа неспокойно. Време беше да тръгват. До вечерта трябваше да пристигнат в Арбърлън.

Така че всяка минута беше ценна. Елфите все още нищо не подозираха и това щеше само да улесни задачата им.

Дагда Мор махна на спътниците си да побързат. Докато се промъкваха към Граничната черта, вече предвкусваха радостта от победата. Защото елфите бяха обречени. Тази вечер съдбата на тяхната скъпа Елкрис щеше да се реши окончателно и безвъзвратно. Тези, от които зависеше спасението й, щяха да бъдат мъртви.

Едва когато се скриха в сянката на планините, Дагда Мор стисна с две ръце жезъла си и го заби здраво в сухата напукана земя. Известно време остана така, неподвижен, навел глава. Другите двама го наблюдаваха, без да помръдват, само очите им проблясваха в полумрака. В един миг жезълът цял запламтя и сякаш запулсира в ръцете на Дагда Мор. Кървавочервеното сияние, което изтичаше от него, обагри бледата, зеленикава плът на демона в алена Дагда Мор изведнъж изправи глава и цяло снопче искри изхвърча от жезъла. После сиянието изчезна, а там, където бе забит жезълът, остана само почернялата, овъглена земя. Дагда Мор отстъпи назад и доволно потри ръце. Без да разменят нито дума, тримата седнаха на земята и зачакаха. Не след дълго откъм север се появи огромна, зловеща сянка, която бързо приближаваше. На крилете на това кошмарно видение трите демона щяха да прелетят до елфския град Арбърлън.

— Започна се… — прошепна Дагда Мор.

Развиделяваше се, когато Андер Елеседил, по-малкият син на краля, излезе от дома си и се отправи към двореца на баща си. Всъщност стига да искаше, той имаше пълното право да живее в двореца, но още преди време се бе изнесъл оттам заедно с книгите си и се бе усамотил в ниската, потънала в зеленина къща Сега, след толкова години, понякога се питаше дали изобщо си е струвало труда — баща му общуваше предимно с Арион, по-големия си син, и Андер може би щеше да си живее необезпокояван, дори да бе останал в двореца.

Вдъхна с наслада хладния, свеж утринен въздух. Денят се очертаваше хубав и една езда щеше да се отрази добре и на него, и на коня му.

На четирийсет години, Андер вече не можеше да се нарече млад. В ъгълчетата на очите му се очертаваха ситни бръчици, но походката му си бе останала лека и бърза, а момчешката усмивка все така озаряваше слабото му лице, но вече по-рядко.

Като наближи тежките порти от ковано желязо, видя, че Уент, старият градинар, вече бе на поста си. Привел гръб, той плевеше лехите с мотичката си, но когато чу стъпките на Андер, се обърна и бавно се изправи. — Добро утро, принце. Хубав ден, а?

— Наистина — кимна Андер. — А ти как я караш, Уент? Още ли те мъчи кръстът?

— Сегиз-тогиз… Годините ме мъчат, не друго — Ама още не се давам на младите, тъй да знаеш, принце. — И очите на стареца дяволито, блеснаха.