Тери Брукс - Елфите на Шанара

Денят бавно отиваше към края си. Те минаваха през гори от коа и баниан, стари и обрасли с мъх и пълзящи растения. Движеха се по стръмнини, където скалите от застинала лава бяха покрити с кора и начупени на парчета, които се ронеха и пързаляха, щом се опитваха да стъпят върху тях. Пресичаха дефилета с трънлив храсталак и долини, покрити от тежки облаци като от непроницаемо сиво одеяло. През цялото време те продължаваха да се катерят нагоре по склоновете на Килешан, зървайки за кратко време вулкана през разкъсванията в мъглата, а върхът му се извисяваше все тъй надалеч.

Гарт и Рен започнаха да разпознават все повече опасностите на острова. Имаше определени растения с ярки цветове и сложна форма, които примамваха и улавяха всичко, каквото достигнеха. Имаше ями, които можеха да те погълнат за секунди, ако имаш нещастието да стъпиш в някоя от тях. Имаше странни животни, който се показваха за кратко време и изчезваха отново и всякакви хищници — люспести-и бодливи, със здрави нокти и остри зъби. Не се появиха никакви чудовища, но Рен подозираше, че те са там, дебнат и чакат — призраци, които шепнат в мъглата.

Нощта дойде и те заспаха. Този път сенките не се приближиха, а останаха грижливо скрити. Една пустинна котка дебнеше наблизо. Гарт свирна с дебел стрък трева, но звукът очевидно не обезпокои голямата котка и заглъхна отново в тишината. Рен сънуваше, че е у дома с-и на Западната земя, когато тя бе малка и всичко беше ново за нея, а после се събуди с ясни и светли спомени.

— Гарт, аз използувах отново Елфовите камъни — каза му тя на закуска, когато двамата бяха се свили близо един до друг, за да се предпазят от студения мрак. — Преди две нощи, когато сенките се появиха за първи път.

Зная , отвърна той с фиксирани в нея очи, докато правеше знаците. Бях буден .

— Какво видя? — попита шепнешком тя, поклащайки невярващо глава.

Достатъчно. Магията те плаши, нали ?

— Всичко, което правим, ме плаши — отвърна с тъжна усмивка тя.

Те вървяха в тишината на зората, потънали в мисли. Теренът вече не беше стръмен, а джунглата се простираше пред тях. Мъглата тук бе по-гъста, непрекъсната и неподвижна: Въздухът също беше неподвижен. Те пресякоха едно открито пространство и се озоваха на едно блато. Рен и Гарт внимателно заобиколиха неговите очертани с тръстика граници в търсене на по-твърда почва. Когато успяваха да я намерят, те тръгваха отново напред. Блатото не свършваше. Бяха принудени многократно да променят посоката си, търсейки по-безопасно място за преминаване. Блатото имаше монотонна, равна пробляскваща повърхност, която се простираше през големи пространства треви и бурени, а дърветата стърчаха от него като крайници на потънали великани. Наоколо бръмчаха крилати насекоми, блестящи и оцветени с всички цветове на дъгата. Гарт приготви един зловонен мехлем, който те използуваха за намазване на лицето и ръцете си като предпазно средство срещу ухапвания и ужилвания. В калта се плъзгаха змии. Навсякъде пълзяха паяци, някои по-големи от юмрука на Гарт. Паяжини, мъх и пълзящи растения се проточваха от клоните и храстите, лепкави и смъртоносни. Прилепи прелитаха през образуваните от дърветата катедрални сводове, а техният писък беше рязък и вледеняващ.

На едно място срещнаха гигантска паяжина, скрита над главите им и поставена като капан, за да падне върху минаващия под нея. Една по-неумела двойка ловци можеше да не я забележи и да бъде уловена, но Гарт веднага забеляза клопката. Нишките на паяжината бяха дебели колкото пръстите на Рен и толкова прозрачни, че бяха невидими, ако не ги потърсиш. Тя мушна стрък тръстика в една паяжина и тръстиката мигновено залепна здраво. Рен и Гарт дълго се оглеждаха предпазливо наоколо, без да мърдат. Каквото и да беше оплело мрежата, не биха искали да го срещнат.

Най-после се убедиха, че майсторът на паяжината не е наоколо и продължиха пътя си.

Наближаваше пладне, когато Рен и Гарт чуха стържещия звук. Те забавиха хода си и после спряха. Звукът беше груб и остър, твърде висок за тишината на блатото, почти, като от борба. Той идваше отляво, където сенки падаха върху един храст с ярки червени цветове. Гарт мина отпред и те заобиколиха храста отдясно, следвайки една ивица твърда почва, водеща към клиринг с коа, движейки се мълчаливо и вслушвайки се, когато стържещия звук продължаваше. Почти веднага видяха нишки от прозрачна паяжина да се спускат към земята от върховете на дърветата. Нишките се разклащаха, когато нещо се дърпаше силно от тях откъм вътрешността на храста. Очевидно бе какво се е случило. Гарт даде знак на Рен и предпазливо продължиха пътя си.