Тери Брукс - Елфите на Шанара

Минаха през един обширен клиринг, в който беше се образувало някакво езеро, принуждавайки ги да променят посоката. След кратко колебание го заобиколиха отдясно по една изпъкнала ивица, върху която растяха гъсти къпинови храсти. Стреса, забравила за останалите, си пробиваше път през тях. Рен и Гарт я следваха смело, игнорирайки одраскванията и порязванията, които получаваха. Зад тях звуците от идването на Уистерона се усилваха. После внезапно изчезнаха.

Стреса мигновено спря, замръзвайки на място. Скитниците сториха същото. Рен се вслушваше без да мърда. Гарт опря длани на земята. Всичко беше тихо. Дърветата се извисяваха неподвижни около тях. Слаба светлина проникваше през завесата от лека мъгла. Чуваше се единствено шумоленето на вятъра… Само гдето нямаше никакъв вятър. Рен изстина. Въздухът беше неподвижен като смъртта. Тя погледна бързо към Стреса. Комбинираната котка гледаше нагоре. Уистеронът се движеше по дърветата.

Гарт се изправи отново и извади дългия си нож. Рен търсеше като обезумяла в покрива от преплетени клони над главата си, правейки напразни усилия да улови присъствието на нещо. Шумоленето беше по-близо и по-лесно различимо. Вече не идваше от шепота на вятъра в листата, а от движението на нещо огромно:

Стреса започна да тича — една странно оформена буца бодлива земя, носеща се към горичка от коа, някак си мълчалива, но в същото време и обезумяла. Рен и Гарт я последваха доброволно и без да задават въпроси. Рен се потеше обилно под дрехите си, а тялото я болеше от усилието да пази тишина. Тя се движеше приведена, страхуваща се да погледне назад, нагоре и на където и да е другаде освен към мястото, към което тичаше Стреса. Шумоленето на листата пълнеше ушите й, а имаше и шум от чупене на клони. Птици се стрелкаха през подобната на пещера гора — струи от цветове и движение, които изчезваха за миг. Джунглата проблясваше влажна и смръзнала се около нея — един застинал живот, в който се движеха само те. Горичката от коа се издигаше отпред. Масивни стволове, носещи ярдове мъхести пълзящи растения, огромни древни гиганти, вкоренени дълбоко във времето.

Рен неочаквано се сепна. Скритите до гърдите й Елфови камъни бяха започнали да парят.

О, помисли отчаяно тя, не искам да използвам отново магията, но дори когато мислеше това знаеше, че трябва да я използва.

Те достигнаха горичката от коа, движейки се бързо навътре в нея по един коридор, образуван от стволове и сенки. Рен погледна нагоре, проверявайки за примки. Не се виждаха никакви. Тя видя как Стреса препусна към една група храсти и се бутна вътре в тях. Рен и Гарт я последваха, навеждайки се, за да минат под клоните, като дърпаха своите раници след себе си и ги притискаха плътно до телата си, за да замаскират всякакъв звук.

Приведени в тъмнината и дишайки тежко, те коленичиха на земята и зачакаха. Минутите се нижеха една след друга. Листатите клони на тяхното убежище заглушаваха всеки звук отвън, така че вече не можеха да чуват шумоленето. Беше тясно в тяхното скривалище, а вонята от гниещо дърво се процеждаше нагоре от земята. Рен се чувствуваше като уловена в капан. Би предпочела да са навън, на открито, където тя би могла да бяга и да вижда. Почувствува внезапен подтик да избяга. Но погледна Гарт, видя спокойното изражение на огромния мъж и остана на мястото си. Стреса беше до отвора, притисната ниско до земята с изправена глава и наострени къси котешки уши. Рен се отпусна до съществото и се взря навън. Бодлите на комбинираната котка настръхнаха.

В същия този момент тя видя Уистерона. Той беше все още между клоните на дърветата, така отдалечен от мястото, където се бяха скрили, че приличаше на сянка на фона на мъглата. Дори така не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Съществото пълзеше през клоните като някакъв обемист призрак… Не, поправи се тя. То не пълзеше, а дебнеше. Не като котка, а някак далеч по-уверено, далеч по-решително. При придвижването си крадеше живота от въздуха — една сянка, която поглъщаше звука и движението. Съществото имаше четири крака и опашка и ги използуваше всичките пет, за да се хваща за клоните на дърветата и се изтегля напред. Може би някога е било животно, все още приличаше на такова. Но се движеше като насекомо. Цялото беше изродено и изкривено. Частите на тялото му висяха като гигантски куки, които му позволяваха да се завърта свободно във всяка посока. Беше загладено, мускулесто и по-гротескно дори от вълкообразното същество, което беше ги следило от Гримпен Уърд насам. Уистеронът се спря и се обърна.