Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Благодаря ви — каза тя със своя нисък груб глас. — Ако не бяхте ме освободили, щях да умра. Грруул. Уистеронът щеше да ме изяде.

— Уистеронът ли? — попита Рен.

Комбинираната котка отпусна назад бодилите си, игнорирайки въпроса.

— Вие самите би трябвало вече да сте мъртви — заяви Стреса. Котешкото лице отново се набръчка. — Пфффтт! — изфуча тя. — Вие или сте големи късметлии, или ви пази магия. Кое от двете?

Но Рен не отвърна веднага.

— Ти обеща да отговориш на моите въпроси, Стреса — каза накрая тя. — Разкажи ми за елфите.

Комбинираната котка се сви и седна на задните си лапи. Тя беше по-едра, отколкото изглеждаше в примката. По големина тя бе по-близо кучето, отколкото до котката или до бодливото свинче, на което приличаше.

— Елфите — каза тя с промъкващото се отново в гласа й ръмжене — живеят във вътрешността на острова, високо по склоновете на Килешан в града Арборлон, хрроуггх, където демоните са ги затворили в клопка.

— Демоните ли? — попита Рен, мислейки веднага за тези, които бяха затворени вътре в Забраната от Елкрис. Веднъж се бяха измъквали по времето на Уил Омсфорд. Бяха ли го сторили отново? — Как изглеждат тези демони? — попита настойчиво тя.

— Сссссттт! Като голям брой различни създания. Какво значение има? Работата е, че са ги направили елфите и сега не могат да се освободят от тях. Пффг! Лошо им се пише на елфите. Магията на Преградата вече угасва. Не след дълго това ще сполети и всичко останало.

Комбинираната котка почака, докато Рен асимилира тези най-последни новини. Все още не разбираше твърде много неща.

— Елфите са направили демоните? — повтори объркана тя.

— Преди години. Когато не можеха да измислят нищо по-добро. — Но от какво са ги направили?

Стреса се облиза. Езикът й беше тъмно виолетов, а лицето — кафяво.

— Защо дойдохте тук, гррулл? — попита тя. — Защо търсите елфите?

Рен почувствува ръката на Гарт, поставена предупреждаващо на рамото й. Тя се обърна и го видя да прави жест към джунглата.

— Хссттт, да. Аз също го чух — обяви Стреса, надигайки се бързо. — Уистеронът. Той излиза на лов, проверява своите примки за храна. Трябва бързо да се махаме оттук. Щом открие, че съм избягала, ще тръгне да ме търси. — Комбинираната котка разклати бодлите си. — Ххгггх. Тъй като вие изглежда не знаете пътя, по-добре ще е да ме следвате.

Стреса тръгна рязко, а Рен побърза да я стигне, следвана от Гарт.

— Почакай за момент! Що за същество е този Уистерон? — попита Рен.

— По-добре ще е никога да не разбереш — отвърна загадъчно Стреса, а всичките й бодли се изправиха. — Това блато се нарича Ин Джу. Тук Уистеронът е изградил дома си. Ин Джу се простира по целия път до Черния корниз, а разстоянието е доста голямо. Пхффагхх.

Стреса се помъкна нататък, движейки се много по-бързо, отколкото очакваше Рен.

— Аз все още не разбирам откъде знаеш толкова много за елфите — каза Рен, бързайки зад Стреса. — Или как всъщност говориш. На Мороуиндъл всички ли говорят?

Стреса хвърли назад един котешки поглед, проницателен и разбиращ.

— Рраарггх, забравих ли да ти кажа? Причината е, че аз също съм направена от елфите. Хсссстт.

Комбинираната котка се обърна отново напред.

— Стига толкова въпроси. По-добре ще е да помълчим за известно време.

Тя се движеше бързо между дърветата, мълчалива като гроб, оставяйки Рен да я следва с Гарт и да размишлява, объркана и смаяна.

Те се движеха бързо и мълчаливо през Ин Джу. Комбинираната котка водеше със своето кафеникаво бодливо тяло, тътрещо се през храсти и в треви, под къпини и над дънери, като че ли те бяха едно цяло, едно единствено препятствие, изисквайки за преодоляването си едно и също усилие. Рен и Гарт я следваха, принудени да заобикалят гъстите храсталаци, да избират по-предпазливо своя път и да опитват почвата преди да стъпят върху нея. Те успяваха да не изостават само защото Стреса бе достатъчно съобразителна, за да поглежда от време на време назад и да ги изчаква, докато я настигнат.

Никой от тях не говореше, докато се движеха бързо, но всички се вслушваха внимателно за звуци от преследването на Уистерона.

Джунглата ставаше все по-тъмна и паяжините започнаха да се появяват навсякъде. Много нишки от примки се влачеха зад тях дълго след като бяха прескочени или разкъсани. Определена част от тях служеше за задействане на мрежи, прострени от върховете на дърветата, през храсти и дори върху ями в земята. Паяжините бяха прозрачни и невидими, освен на местата, където полепналите върху тях листа и прах им бяха придали цвят или очертания. Но дори тогава бяха трудни за откриване. Рен скоро се отказа да търси каквото и да било друго, съсредоточавайки се единствено върху опасните мрежи. Подобни паяжини би могъл да изплете един голям паяк, мислеше си тя и си представяше Уистерона като такъв. Те бягаха вече от няколко минути, когато най-после чу да се движи. Звукът стигаше ясно до нея — от чупене на храсти и клони на дървета, от драскаме по кора и от разплискване и разпенване на вода. Уистеронът беше голям и не си правеше труда да прикрива идването си. Той вдигаше шум, като че ли някакъв огромен валяк се търкаляше върху всичко, неумолим и неизбежен. Ин Джу бе като огромна зелена катедрала, в която е била нарушена тишината. Рен изведнъж много се уплаши.