Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Вярвам ти — потвърди тихо тя.

Все пак отговорът я обезпокои. Имаше ли нещо друго, което той беше скрил от нея? Имаше ли право да знае какво е то? Рен поклати глава. Той никога нямаше да я нарани. Това беше важното. Гарт не бе способен на това.

Ние ще открием истината за твоите родители , заяви внезапно със знаци той. Обещавам .

Рен се пресегна и хвана ръцете му. После ги пусна.

— Гарт — каза тя, — ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

После тя продължи да дежури, а той заспа. Чувствуваше се успокоена от неговите думи, уверена, че в края на краищата не е сама, че ги свързва обща цел. Скрит от тъмнината, Мороуиндъл продължаваше да стои безмълвен, мрачен и внушаващ страх. Но Рен вече бе добила кураж. Нейното решение се беше затвърдило. Нейната цел бе ясна. Всичко щеше да бъде така, както е било толкова много години — тя и Гарт срещу всички опасности, каквито и да са те. Това беше достатъчно.

Когато Гарт се събуди в полунощ, тя бързо легна да спи.

Изгревът на слънцето посребри небето, но Мороуиндъл остана черна стена, непропускаща тази светлина. Островът стоеше между зората, от едната страна, и Гарт и Рен от другата, сякаш търсеше начин да заключи Скитниците завинаги в сянка. Брегът беше все още пуст — една черна линия, която се простираше в далечината, като разкъсана лента от траурен креп. Стръмните скали се подаваха от зелената плетеница на джунглата, издадени напред като уловени в клопка създания, търсещи глътка въздух. Килешан се издигаше безмълвен към небето. Пара се виеше от пукнатините, спускащи се по неговата кожа от застинала лава. Един бегъл поглед към пустинната страна на острова разкриваше далеч на север груба, напукана повърхност, а над нея — от сярна мъгла и пълно мъртвило.

Момичето Скитник и нейният спътник се измиха и закусиха набързо, нямащи търпение да потеглят. Надигаше се дневната жега, гонейки лекия океански бриз обратно към водата. Морските птици се плъзгаха и спускаха стремително около тях, търсейки храна. Раци се оттегляха предпазливо около скалите, търсейки подслон в цепнатини и пукнатини. Островът се събуждаше.

Рен и Гарт нарамиха своите вързопи, провериха готовността на оръжията си, спогледаха се за миг и потеглиха към вътрешността на острова.

Брегът премина в тясна ивица висока трева, която на свой ред отстъпи на една гора от много високи акации. Стволовете на древните дървета се издигаха към небето като стълбове и стигаха толкова навътре, че отдалеч изглеждаха като стена. Горският терен беше гол, без храсти. Бури и високи приливи бяха отмили всичко освен гигантските дървета. Сред акациите нищо не помръдваше. Слънцето беше все още прикрито на изток и върху всичко лежаха сенки. Рен и Гарт напредваха бавно, нащрек за всякаква форма на опасност. Те прекосиха през акациевата гора и навлязоха в бамбукова горичка. Заобикаляха, докато не намериха едно стеснение на растителността и използуваха късите мечове, за да си пробият път. Оттам продължиха по една поляна, където тревата беше до кръста и полски цветя растяха в колоритно изобилие сред зеленината. Пред тях гората се издигаше по склоновете на Килешан, дървета и храсти сред странни образувания от застинала лава и всички те изчезваха накрая в облаците вулканична пепел.

Първият ден премина без инцидент. Те се стремяха да се движат през открити пространства и така си избираха пътя, че да виждат къде стъпват. Тази нощ Рен и Гарт лагеруваха на една поляна, удобно разположена на височинка, от която имаха добра видимост във всички посоки. Вторият ден премина по същия начин. Доста напреднаха, пътувайки по реки и потоци и изкачвайки без затруднение дефилета и предпланини. Нямаше никаква следа от чудовищата, за които беше ги предупредил Тайгър Тай. Срещаха ярко оцветени змии и паяци, които бяха, най-вероятно, отровни, но Скитниците бяха си имали работа със своите братовчеди в други части на света и знаеха достатъчно, за да избягват всякакъв контакт. Те чуха дрезгавата кашлица на пустинните котки, но не видяха нищо. Един или два пъти хищни птици прелетяха над главите им, но след серия бегли преминавания тези ловци скоро изчезнаха в търсене на по-лесна плячка. Дъжд валеше често и силно, но не бе продължителен, като изключим заплахата неочакван порой да ги застигне в сухо речно корито или да пропаднат в новообразувана яма с вода, той бе само освежителен.

Леката мъгла, която покриваше склоновете на Килешан, все повече се приближаваше, а това обещаваше по-сурови изпитания.