Тери Брукс - Елфите на Шанара

След като се навечеряха, те се взираха известно време безмълвно напред в небето, в брега, в океана и изобщо в нищото.

Мороуиндъл караше вече Рен да се чувства неспокойна. Дори сега, когато бе забулен в мрак, невидим и заспал, се долавяше заплашителното му присъствие. Тя си го представяше. Килешан, издигащ се към небето със зинала нащърбена паст, покрити с джунгли склонове, извисяващи се стръмни скали и голи пустини — един окован във вериги гигант, обвит във вулканична пепел и мъгла, чакащ. Рен можеше да усети върху лицето си неспокойното му, настървено дихание и да чуе съскащото му приветствие. Тя можеше да усети как ги наблюдава. Той я плашеше повече, отколко ю би искала да си признае и тя изглежда не можеше да пропъди своя страх. Той беше една коварна сянка, която пълзеше по коридорите на нейното съзнание, шепнейки думи, чието значение беше неразбираемо, но общият смисъл бе ясен. Рен се чувстваше странно лишена от своите умения и своя тренинг, като че ли загуби всичко в момента, в който пристигна. Дори инстинктите й изглеждаха объркани. Не можеше да си го обясни. То нямаше никакъв смисъл. Нищо не беше се случило и все пак увереността й бе разбита и пръсната като слама. Друга жена можеше да се успокоява с факта, че притежава легендарните Елфови камъни, но не и Рен. Магията беше за нея нещо чуждо, на което не можеше да се има доверие. Тя принадлежеше към миналото, за което Рен беше само чувала, една история, потънала в забрава. Магията принадлежеше на някой друг, който тя не познаваше. Елфовите камъни, мислеше мрачно тя, нямат нищо общо с мен. Думите предизвикваха хлад в стомаха й. Те, разбира се, бяха лъжа.

Рен скри лицето си в шепи. Съмнения я връхлитаха отвсякъде и тя се запита за миг дали решението й да дойде на Мороуиндъл не е било погрешно.

Накрая махна ръцете си от лицето и се запромъква напред, докато не се приближи достатъчно, за да вижда ясно в тъмнината брадатото лице на Гарт. Огромният мъж я наблюдаваше неподвижно, тя вдигна ръце и започна да прави знаци.

Мислиш ли, че сгреших, като настоях да дойдем тук? — попита го тя.

Той я изучава известно време с поглед и после поклати глава. Никога не е грешка да направиш нещо, което чувствуваш, че е необходимо. Аз чувствувах, че това е необходимо. Зная.

— Но аз не дойдох само за да открия, дали елфите са все още живи — каза тя, движейки пръсти. — Дойдох да науча нещо за моите родители, да разбера кои са били и какво е станало с тях.

Той кимна без да отговори.

— Знаеш, че преди не се интересувах — продължи Рен, опитвайки се да обясни. — Някога това нямаше никакво значение за мен. Аз бях един Скитник и това ми стигаше. Дори след като Коглайн ни намери, ние тръгнахме на изток към Рога на пъкъла и се срещнахме с духа на Аланон и дори когато започнах да питам за елфите, надявайки се да науча какво се е случило с тях, аз не мислех за родителите си. Нямах никаква представа накъде води всичко това. Просто продължавах да задавам своите въпроси. По този начин научих за Усойницата и после за сигналния огън. Аз просто следвах една следа и бях любопитна да разбера къде ще ме отведе. — Тя направи пауза. — Но Елфовите камъни, Гарт, бяха нещо, на което не бях разчитала. Когато открих, че са истински, че това са Елфовите камъни на Ши и Уил Омсфорд, всичко се промени. Те притежаваха такава мощ и принадлежаха на моите родители. Защо? Преди всичко как моите родители са се сдобили с тях? С каква цел са, ми ги дали? Разбираш, нали? Единственият начин да получа отговор на този въпрос бе да открия кои са били родителите ми…

Разбирам. Нямаше да съм тук с теб, ако не разбирах — каза със знаци Гарт.

— Зная това — — прошепна Рен със задавен глас, — но просто исках да го чуя от теб.

Те мълчаха известно време с извърнати настрана очи. Нещо огромно плесна далеч навътре във водата. Звукът отекна за миг и изчезна. Рен ритна с ботуша си грубия пясък.

Гарт , каза със знаци тя, улавяйки погледа му, има ли нещо, свързано с моите родители, което ти да не си ми казал?

Гарт не отговори. Лицето му не изразяваше нищо.

Защото, ако има — продължи със знаци тя, — ти трябва да ми го кажеш сега. Не можеш да ме оставиш ща ги търся, без да зная.

Гарт се премести, скривайки главата си в сянката. Когато я повдигна отново, пръстите му започнаха да се движат.

Не съм премълчавал нищо, което е било необходимо да знаеш. Казал съм ти всичко за твоите родители. Казал съм ти каквото зная. Повярвай ми.