Тери Брукс - Талисманите на Шанара

И тогава най-сетне видя истината за светлината пред него. Той видя онова, което Шадуините бяха направили, как бяха използвали магията, за да погубят Четирите земи. Видя смисъла, скрит зад сънищата на Аланон, и причината, поради която децата на Шанара бяха призовани край Рога на пъкъла. Видя онова, което трябваше да направи.

Той извика обратно магията на Меча и пусна оръжието на пода на пещерата. Зад него Ример Дал и Уокър продължаваха да се бият в схватка, която сякаш нямаше край. Главният преследвач надаваше крясъци — не от болка, а от ярост пред това, което Уокър се канеше да извърши. Шадуините приближаваха от всички страни, като се биеха, за да минат покрай Морган Лех, който отново се бе изправил на крака, и Мърко, който сякаш беше, неунищожим. Но бяха закъснели. Този миг принадлежеше на Пар и неговите приятели и съюзници, на всички, които бяха полагали усилия за него, на живите и мъртвите, на смелите.

Той призова магията на песента-заклинание още веднъж, извика я цялата, всичко, което пламтеше в него, което бе еволюирало от неговото наследено право в чудовището, което за малко не го унищожи. Той още веднъж я призова и я превърна в този яркосин огън, който за първи път се бе появил, когато се опитваше да избяга от Шахтата. В тази огнена струя, която в началото приличаше на парче небесносиня светкавица, която се бе спуснала от небето. Той я издигна над главата си и я запрати долу по пурпурните върви на магията, която бе оковала светлината, и ги разкъса завинаги.

Пар потрепера от силата на удара и от онова, което усилието му отне, като усети разкъсване, разцепване, изцеждане.

Светлината избухна в отговор, озари мрака на пещерата и оттам се издигна нагоре към Южното око. Тя прогони сенките и тъмата и превърна всичко черно в бяло. Тя викаше от радост, че е намерила свободата си и после потърси възмездие за онова, което й бе сторено.

Първо улови Ример Дал, изсмука живота на Главния преследвач, сякаш вдъхваше дим в дробовете му. Ример Дал бе силно разтърсен, падна, разпиля се на пепел и престана да съществува. Тогава светлината се спусна срещу останалите Шадуини, които вече отчаяно бягаха, и ги погълна един след друг. Най-сетне се издигна, за да погълне Южното око, пробягвайки нагоре по черните стени, в черния, подобен на обсидиан камък. Пар бе вдигнат на крака от Уокър, който се наведе да вдигне Меча на Шанара. Уокър подвикна на Морган и само след секунди те събраха и останалите, като им подвикваха и носеха онези, които не можеха да вървят. Мърко ги поведе към тунел в отсрещния край на помещението, като бягаше, за да избегне срутването.

Горе Южното око избухна към утринното небе като гейзер от огън и пепел.

Стреса първа усети трусовете и предупредително изсъска към Рен.

— Елфска кралице! Фюют! Усещаш ли? Хсст! Хсст! Земята трепери!

Рен стоеше малко по-встрани от Трис с Елфовите камъни в ръка и наблюдаваше настъпването на федеративната армия, очаквайки сблъсъка със Смоците. Те бяха стигнали до началото на долината на Рен — на не повече от стотина метра от челните редици на Елфите и техните съюзници. Битката, от която се страхуваше, всеки миг щеше да започне. Барсимон Оридио, Падишар Крийл, Чандос и Топора се бяха разпръснали към различните части, които командваха. Тайгър Тай бе отишъл при Летящите ездачи. Телохранителите бяха наобиколили кралицата от всички страни, но тя се чувстваше невероятно самотна.

Обърна се, когато чу думите на Комбинираната котка, а после и сама усети трусовете.

— Трис — прошепна тя.

Земята се разтърсваше все повече след всяка поредица от трусове, които минаваха през нея, сякаш някакъв звяр се бе разбудил от изгряващото слънце, от настъпващата светлина. Той се отърсваше от съня и неговият рев се издигаше над ударите на барабаните на Федерацията и стъпките на маршируващите войници.

Рен си пое дълбоко дъх озадачена.

Какво беше това?

В този момент огън и дим избухнаха далеч на югоизток и се издигнаха нагоре към слънчевата светлина като див пожар, а разтърсването надигна земната кора в отчаян тласък. Хората от противниковите армии спряха настъплението си едни срещу други и обърнаха очи да погледнат, като се взираха към хоризонта и надаваха викове. Огънят и димът се издигнаха като облак черна пепел и после изведнъж се появи огромен взрив от бяла светлина, който озари цялото небе, пулсиращ и жив. Той помете небето, пробяга през слънцето и се върна обратно, носейки се с вятъра и облаците.