Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Когато отново се изсипа над земята, трусовете се възобновиха, надигаха се и спадаха, изпълвайки въздуха с трясъци.

После светлината се понесе към долината, сноповете й пронизваха земната покривка и проникваха между ужасените хора. Рен ахна пред нейната яркост и почувства как Елфските камъни се забиват в плътта на дланта й и тя ги стискаше още по-здраво.

Светлината препускаше по всички страни, но не произволно както в началото й се бе сторило, а напълно целенасочено. Тя улови първо Смоците, разкъса ги и ги остави димящи, разбити и безжизнени. После настигна Преследвачите, обгърнати в смъртен саван, отне живота им и ги остави на купчини димяща пепел. Премина през федеративната армия и прочисти нейните редици от всички Шадуини, като по този начин лиши армията от нейната целеустременост и кураж и войниците, които бяха останали, се обърнаха и побягнаха, за да спасяват живота си, захвърлиха оръжията, изоставиха укрепленията и бойните машини, напуснати от всяка надежда, готови на всичко, само и само да останат живи. Всичко свърши за секунди — Смоците и Шадуините бяха унищожени, войниците от федеративната армия побягнаха и по поляните останаха само следите от битката. Всичко стана толкова бързо, че Елфите, независимите и скалните Тролове нямаха време да се опомнят. От смайване не можеха да направят нищо, освен да гледат ставащото и после бързо да огледат собствените си редици, за да се уверят, че светлината не ги е засегнала.

На хълма в средата на долината Рен Елеседил наблюдаваше ставащото и бавно въздъхна с облекчение в настъпилата тишина. Трис стоеше до нея със зяпнала уста. Стреса дишаше на хрипове до краката й. Тя преглътна, защото гърлото й бе пресъхнало и погледна към долината на Рен изумена, след като мина и последното чудо.

Навсякъде из пресъхналите и пусти равнини докъдето поглед стигаше, бяха разцъфнали диви цветя под светлината на слънцето.

— Каква беше тази светлина, Уокър? — попита Кол.

Утрото бе напреднало и те се бяха събрали под сянката на дърветата, на хълмовете, които започваха от Рунските планини, северно от развалините на Южното око. Долу Шадуинската крепост продължаваше да дими и тлее. Стените й се бяха разбили и някога гладкият черен камък бе разтрошен и потъмнял. Уокър седеше сам встрани, загърнат в изпокъсаните останки на тъмната си роба. Пар и Кол седяха насреща му. Морган се бе облегнал на широкия ствол на един червен явор, дъвчеше стръкче трева и гледаше в ботушите си. Мати Ро се бе подпряла до него и докосваше рамото му. Дамсон спеше на няколко метра встрани. Бяха смазани и изтощени, покрити с кръв и прах, а Кол имаше счупена ръка и ребра. Но напрежението бе напуснало телата им и загрижеността бе изчезнала от очите им. Те вече не бягаха и не страхуваха.

— Това беше магия — тихо и убедено каза Пар.

Те бяха избягали от подземието на Шадуинската крепост през тунела, който Уокър бе избрал. Навсякъде около тях се сипеха камъни, докато бягаха през подземния мрак, водени само от светлината на Друидския огън. Тунелът имаше много извивки и им се струваше, че няма да успеят да се измъкнат навреме. Чуваха шума от срутването на крепостта зад тях, усещаха как зад гърба им нахлуваше застоял въздух и прах, когато стените вътре се разбиваха. Страхуваха се, че може да останат там, но Уокър изглеждаше сигурен в пътя и те го следваха без да задават въпроси. Накрая тунелът свърши в един гъсталак на ниския хълм над крепостта и оттам те се промъкнаха нагоре под сянката на дърветата, за да наблюдават пожара, който бележеше унищожението на крепостта. Дамсон отново бе загубила съзнание и Уокър се грижеше за нея, съсредоточил цялото си внимание чрез Друидската магия. Лекуваше я, както бе лекувал преди седмици Пар, когато Равнинеца бе отровен от Върколаците. Беше трескава от раните си, но Уокър успя да свали температурата дотолкова, че да може да спи. Докато той се грижеше за нея, другите се почистваха и превързваха доколкото могат.

Сега слънчевата светлина се простря към хълмовете на запад и те обърнаха поглед назад към мястото, където тлееше Южното око. Накъдето погледнеха, виждаха диви цветя, разцъфнали след срутването на Шадуинската крепост и завръщането на светлината на земята. Цветовете покриваха с пъстър килим цялата земя, докъдето поглед стигаше. Дори и областите, които някога бяха заболели и унищожени. Уханията им леко се носеха в утринния въздух, сякаш дава знак за едно ново начало.