Тери Брукс - Талисманите на Шанара

То беше прилично на пещера и каменно, издълбано много отдавна от времето и елементите в земната кора — огромно помещение, от което излизаха тунели във всички посоки. В центъра му се намираше светлината. Светлината представляваше закръглена, пулсираща маса, цялата обвита с въжета от червен огън. Тя се издуваше и напрягаше, за да се освободи от въжетата, но не можеше. Изглеждаше като сраснала се с пода на пещерата, споена със скалата и сякаш изникнала от нейната сърцевина в мрака. Тя нямаше форма, нито самоличност, но нещо в нейното движение напомняше на Пар животно, уловено в капан. Шумът, напомнящ дишане, идваше от това движение и цялото помещение, което извеждаше нагоре към Южното око, изглежда бе свързано с това движение. То се разтърсваше и стените на крепостта също се разтърсваха с него. То въздишаше и пещерата и крепостта също въздишаха.

— Какво е това? — чу Пар Кол да прошепва до него.

Тогава видяха Уокър Бо. Той стоеше от другата страна на пещерата, влязъл в двубой с Ример Дал. Двата черни силуета се бяха вкопчили отчаяно един в друг. Ръката с ръкавицата на Ример Дал бе червена от Шадуинския огън, а ръката на Уокър бе обвита в Друидския бял огън. Камъкът под тях димеше нагорещен и въздухът наоколо им пулсираше. Очите на Ример Дал приличаха на капки кръв и едрото му скулесто лице бе изопнато от ярост.

От едната страна Мърко отчаяно се опитваше да стигне до Уокър. Шадуините го заобикаляха отвсякъде, за да го довършат.

Морган се спусна на помощ незабавно, извика бойния си вик, като замахна с тъмното си острие на талисмана и очерта огнена диря. Тъмнокосата жена го съпровождаше. Кол се отправи към окованата светлина, мислейки да се бори тук, но трябваше да се отклони, за да посрещне една атака на Шадуините, които скочиха от мостика. Той пусна Дамсон и Пар, който слезе зад него, я пое. Шадуините приближиха към Кол и го принудиха да отстъпи. Мечът на Шанара не представляваше заплаха за тях, а Кол не разполагаше с друга магия. Пар му извика да се отдръпне, но вместо това брат му се хвърли в мелето от разгърнати наметала. Пар бързо пусна Дамсон и хукна подир брат си. Кол се препъна и падна, опита се да се повдигне, но се свлече напълно. Шадуините го обкръжаваха отвсякъде. Пар извика яростно и насочи магията на песента-заклинание, която се заби в тях и ги отблъсна. Огън се насочваше към него отгоре и от всички страни, но той го прогонваше, скрит под магическата си броня.

Кол беше на ръце и колене, когато Пар стигна до него, окървавен и смазан. Той вдигна лице да види Пар, после пъхна Меча на Шанара в ръцете му.

— Продължавай! — каза той и се свлече.

Пар хвана Меча и се спусна напред, остра миризма на огън и пепел пареше ноздрите му. Да продължи — да, но какво да направи? Той забеляза, че Морган вече стоеше сам, чернокосото момиче също беше паднало. Не виждаше Уокър и Ример Дал. Усети, че силите му отслабват в резултат на продължителното използване на магията. Каквото и да направи, налагаше се да побърза. Той се спусна напред, приближи се до светлината и отново се запита какво представлява тя и какво се очаква от него да стори. Дали да я освободи? Може би с тази цел Уокър ги бе довел в Южното око? Ако светлината бе пленена от Шадуините, трябваше да я освободят. Но какво представляваше тази светлина? Той не беше сигурен в нищо. Той самият едва се беше освободил и собственото му объркване все още го държеше в оковите си.

Погледът му се спря върху Меча на Шанара, внезапно осъзнал, че го държи в ръцете си, че го бе взел от Кол. Защо ли беше направил това? Мечът не беше предназначен за него. Той беше предназначен за Кол. Той дори не умееше да го използва.

И точно в този момент най-неочаквано Ример Дал се изправи пред него, вълчата глава просветна в мрака, тъмната му роба се разкъса и падна. Качулката му бе отметната и червенобрадото му, грубо лице беше обляно в кръв. Той откъсна Пар от светлината като се изправи пред него. Ръката в ръкавицата пулсираше в пурпурен огън. Усмивката му представляваше ужасяваща гримаса.

— Дошъл си да разбереш какво държим скрито тук? — попита той с груб шепот.

— Махай се от пътя ми — заповяда Пар.

— Никога вече — каза другият и Пар изведнъж си даде сметка, че ръката му вече не беше в ръкавица, че ръката всъщност бе само огън, че под ръкавицата през цялото време е имало само огън. — Дадох ги всички шансове, момче.

Сега вече не се преструваше, че проявява приятелство или загриженост. В очите на Ример Дал проблясваше омраза и тялото му се бе свило от ярост.