Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Старческите очи се приковаха в Аланон.

— Но трябва да знаеш за неговия провал, защото ти си онзи, който ще трябва да бди за последствията от него. Брона е жив и един ден ще се завърне. Аз няма да съм там, за да се изправя пред него. Ще трябва ти да го сториш вместо мен — или ако не ти, някой друг като теб, някой, когото ще избереш така, както аз те избрах.

Настъпи дълга тишина, докато те се взираха един в друг в тихия, обгръщащ ги мрак.

Бремен поклати безпомощно глава.

— Ако имаше друг начин, щях да избера него. — Чувстваше се неловко, докато изричаше това, сякаш търсеше извинение да промени решението си, макар да знаеше, че е невъзможно. — Ще ми се да можех да остана още с теб, Аланон. Но вече съм стар и усещам, че от ден на ден отслабвам все повече. Успях да се съхраня толкова дълго, колкото беше възможно. Друидският сън вече не е достатъчен. Трябва да приема друга форма, ако искам да ти бъда полезен в битката, пред която си изправен. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Момчето го погледна, тъмните му очи бяха напрегнати.

— Разбирам. — Млъкна, светлината в погледа му се промени. — Ще ми липсваш, татко.

Старецът кимна. Сега момчето го наричаше „татко“. Аланон го беше приел така и това обръщение бе станало естествено за него.

— И ти ще ми липсваш — отвърна тихо Бремен.

Те поговориха още за миналото, за бъдещето и за сложната обвързаност между тях. Припомняха си общи преживелици, повториха клетвите, които бяха дали, и преговориха уроците, които биха му били от полза занапред.

После, щом нощта започна да избледнява и зората приближи, тръгнаха заедно към Долината на шистите. С изстиването на въздуха се беше образувала мъгла, която сега висеше като саван над долината, покриваше я с потрепващ мрак, скриваше звездите и сребърната им светлина. Ботушите им хрущяха по нестабилните камъни, сърцата им биеха бурно от очакването. Почувстваха как в тях се надига топлина, докато си проправяха път надолу по склоновете на долината, а после прекосиха дъното й до езерото. Адският рог просветваше като черен лед, гладък и спокоен. Огледалната му повърхност не се набраздяваше дори от най-лека вълничка.

Когато бяха на десетина стъпки от мрачния ръб на езерото, Бремен извади Черния камък на елфите от робата си и го подаде на момчето.

— Пази го на сигурно място за времето, когато ще се върнеш в крепостта — напомни му той. — Помни какво представлява. Не забравяй какво ти казах за мощта му. Бъди внимателен.

— Ще бъда — увери го Аланон.

„Той е само едно момче, внезапно си помисли старецът. Искам от него да понесе толкова много, а той е още дете.“ Бремен се взря неволно в Аланон, сякаш така щеше да открие нещо, което бе пропуснал досега, някаква особеност на характера му, която да му вдъхне още увереност. После се извърна настрани. Беше направил всичко по силите си, за да подготви момчето. Това трябваше да е достатъчно.

Тръгна сам по края на езерото и се вгледа в мрачните води. Притвори очи и се напрегна да стори необходимото. После използва друидската магия, за да призове духовете на мъртвите. Те се появиха бързо, сякаш бяха очаквали да ги повика, сякаш бяха чакали него. Виковете им се извисиха в тишината, земята затътна и водите на Адския рог се развълнуваха като врящ казан. Вдигна се пара, гласове зашепнаха и застенаха от мрачните дълбини. Призраците бавно се издигнаха от мъглата в пръските, първо сребристите, дребни форми на по-малките духове, а след тях по-едрата и тъмна фигура на Галафил.

Бремен се обърна и погледна към мястото, където чакаше Аланон. И в същия миг видя детайлите от четвъртото видение на Галафил, онова, което не беше успял да разбере толкова дълго — той, застанал пред водите на Адския рог, докато сянката на Галафил се приближава сред мъгла и въртоп от изгубени души; и Аланон с безмерна тъга в очите, който наблюдава случващото се.

Сянката продължаваше да идва към него, неумолимо присъствие, по-черно от нощта, в която се движеше. Галафил, вървеше по водите на Адския рог, сякаш по твърда земя, и приближаваше към мястото, където го чакаше Бремен. Старецът вдигна ръка, за да поздрави призрака, слабото му тяло изглеждаше сковано и изтощено.

— Готов съм — рече той кротко.

Сянката го притисна в прегръдката си, отнесе го към водите на Адския рог и го повлече към дълбините.

Аланон стоеше сам на брега и продължаваше да се взира безмълвно. Не беше помръднал, откакто водите отново се успокоиха. Остана така, докато мракът отстъпи и слънцето изгря над Драконовите зъби. С едната си ръка стискаше силно Черния елфически камък в гънките на робата си. Очите му бяха твърди и спокойни.