Тери Брукс - Черният еднорог

Дъхът му спря. Отново се бе озовал лице срещу лице с Мийкс.

Куестър Тюс изчисти паяжините, които бяха премрежили тесния каменен вход на разрушената кула на замъка и влезе. Закашля се от праха, който запуши ноздрите му и недоволно промърмори нещо срещу влагата и мрака. Трябваше да се досети да донесе факла.

До него нещо просветна и той видя запалена факла. Буниън му подаде дръжката й.

— Тъкмо се канех да използвам магията си и да си направя сам! — каза подразнен магьосникът, но коболдът само се ухили насреща му.

Намираха се сред срутените стени на Мърук, древната крепост, която Куестър бе видял в съня си за изчезналите магически книги. Намираха се далеч на север от Сребърния дворец, високо в Мелкорските планини. Вятърът плющеше сред разрушените камъни и виеше надолу из празните коридори. Хлад лъхаше сред застоялия въздух, сякаш зимата приближаваше. Стаите и коридорите бяха запустели.

Куестър вървеше напред и се озърташе да забележи нещо познато. Спускаше се здрач, а той нямаше никакво желание да се скита из тази мрачна гробница след мръкнало. Като магьосник, той долавяше някои неща, които си оставаха скрити за останалите, и чувстваше, че над това място витае някакво зло.

Известно време опипваше пътя си, след което му се стори, че разпозна коридора, през който беше влязъл. Мина през всичките му завои, взирайки се в мрака. Паяжините и прахът се изпречваха на пътя му и му се явяваха паяци с размера на плъхове и плъхове, едри като кучета. Те пробягваха и пълзяха навсякъде и на него му се налагаше да внимава при всяка стъпка. Това беше наистина досадно. Изкушаваше се да използва магия, за да ги обърне на прах и да остави вятърът да ги издуха.

Коридорът свърна надолу и формата на стените му забележително се промени. Куестър забави ход, взирайки се в камъните. Изведнъж целият се изопна.

— Това място ми е познато! — възкликна той с развълнуван шепот. — Това е тунелът, който ми се яви насън!

Буниън взе факлата от ръката му без дума да каже и го поведе надолу. Куестър бе твърде развълнуван, за да възрази каквото и да било, и веднага го последва. Коридорът ставаше по-широк и по-светъл, нямаше ги вече паяжините, праха, гризачите и насекомите. От камъните се носеше по-различен дъх, нещо като слабо ухание на мускус. Буниън крачеше енергично и Куестър успяваше понякога да зърне само отблясъците на факлата. Всичко беше както в съня!

Тунелът продължаваше, врязвайки се все по-надълбоко в планинската скала — лабиринт от празни коридори и вити стълбища. Буниън вървеше отпред, взирайки се напрегнато. Куестър дишаше направо във врата му.

Тунелът свърши пред една каменна врата, белязана с тайнствени знаци и руни. Куестър целият трепереше от вълнение. Опипа знаците с ръка, която сякаш ги познаваше добре. Докосна се до нещо, от което вратата сама се отвори с леко скърцане.

Озоваха се в огромна стая, чийто под се състоеше от добре огладени гранитни блокове. Този път отпред вървеше Куестър, следвайки запечаталия се образ в съзнанието му, спомена за неговия сън. Отиде в средата на стаята, съпроводен от Буниън и стъпките им глухо отекваха.

Спряха пред една гранитна плоча на входа с гравиран върху нея еднорог.

Куестър Тюс ококори очи. Еднорог? Той неспокойно потърка брада. Тук имаше нещо съмнително. В съня му нямаше спомен за еднорог. Наистина имаше знак, изрязан в камъка, но дали това беше знакът на еднорог? Това едва ли можеше да бъде случайно съвпадение…

В първия момент му се поиска да се обърне, да се върне право, откъдето бе дошъл, и да се откаже от всичките си намерения. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че трябва да постъпи точно така. Тук имаше скрита някаква опасност. Той я чувстваше, усещаше я и бе изпълнен със страх.

Но изчезналите магически книги бяха твърде голяма съблазън. Той протегна ръка и опипа с пръстите си рога на създанието — отново пръстите му сякаш се движеха от само себе си. Каменният блок се помръдна и се приплъзна встрани, намествайки се в точно оразмерен улей.

Куестър Тюс се надвеси над отворилата се дупка.

Там се забелязваше нещо.

Нощта бе обгърнала Езерната страна в мъгли и сенки и светлината на цветните луни и сребристите звезди едва се процеждаше, отразявайки се в равната повърхност на Ирилин. Уилоу стоеше сама край брега на малък приток, обкръжен от канадски тополи и кедри, водите на езерото се плискаха в краката й. Бе гола, внимателно остави дрехите си на тревата зад гърба си. Лек ветрец нежно докосваше зеленикавата й кожа, разбъркваше дългата й до кръста смарагдова коса и къдреше кичурите, в които бяха обраснали прасците и ръцете й. Тя потръпваше от докосването на вятъра. Бе невъобразимо красива, едновременно човек и вълшебно същество, и можеше да бъде взета за потомка на митическите сирени, които съблазняваха мъжете, за да ги тласнат към гибел сред скалите на древните морета. Над езерото се носеха резките писъци на нощни птици и отекваха в тишината. Уилоу им подсвиркваше в отговор.