Тери Брукс - Черният еднорог

Ала нали самият той е Паладин, странстващият рицар, чиято бродеща душа бе намерила приют в неговото собствено тяло, защитникът на краля, който никога не бе загубил дори и една единствена битка и на когото нищо не можеше да устои. Той извика тази друга своя същност на живот със страхотна сила и въодушевление. Озова се обвит в броня и полъхът на страха и смъртта отстъпи на парещия дъх на метал, кожа и смазочно масло. Вече не беше Бен Холидей, а същество от друго време и място, което помнеше само битки, двубои и победи, борба и смърт. В съзнанието му бушуваха войни и му се мяркаха видения на сражаващи се чудовища, оковани в желязо, които се мятат насам-натам, обгърнати от пламъци. Звънтеше метал чуваха се гневни ругатни и крясъци. Падаха мъртви тела, разкъсани и смазани.

Гореше от възбуда!

О, Боже, чувстваше се възроден!

Мракът се надигаше насреща му. Сенките приближаваха с дебнещи пипала и той яростно излезе насреща им. Белият кон, който яздеше, летеше напред, сякаш тласкан от вътрешен огън, който не можеше да овладее. Боровете покрай него се плъзгаха и сливаха в едно, земята изчезваше. Мийкс се превърна в призрак, който той не можеше да достигне. Носеше се напред, полетя от края на горичката в нищото. Възбудата изчезна. Отнякъде в нощта се надигаше ужасяващ вой. Падайки, осъзна, че това е собственият му вой.

Подир туй сънищата го напуснаха, но той спа зле през цялата останала нощ. Събуди се призори, взе душ, поръча си закуска в стаята, нахрани се, облече дрехите, които си беше купил вчера и нае такси пред хотела малко след девет часа. Взе със себе си и брезентовия чувал. Едва ли щеше да се върне тук.

Таксито го понесе на юг по Мичиган авеню. Беше съботен ден, но улиците започваха да се пълнят с хора, тръгнали на коледни покупки, които искаха да избегнат натовареното движение през уикенда. Бен седеше спокойно в таксито и не им обръщаше внимание. Радостите от наближаващия празник бяха последното, за което можеше да помисли.

Снощният сън все още го изпълваше с мрачни предчувствия. Този сън и истините, които му разкри, го плашеха.

Още не бе овладял напълно истинската същност на Паладин. Беше се преобразявал в този рицар в броня само веднъж, и то по-скоро случайно, отколкото съзнателно. Превърнал се бе в Паладин, защото трябваше да оцелее. Но преображението бе плашещо, то означаваше да излезе от своята кожа и да влезе под нечия чужда — на някого или нещо. Мислите на онова друго създание бяха сурови и жестоки, мисли на воин, на гладиатор. Това бяха мисли, изпълнени с кръв и смърт, пълната история на борбата за живот, която Бен едва започваше да разбира. Тя го изпълваше с откровен ужас. Чувстваше, че не може да владее докрай онова друго същество. Можеше само да се преобрази в него каквото и да значи това.

Не беше убеден дали може да го направи повторно. Не беше се опитвал, нито имаше желание да опитва.

Но нещо в него го тласкаше към това — също както в съня. Нещо му нашепваше, че един ден ще му се наложи повторно да се преобрази.

Поиска да го закарат до кантората на Холидей и Бенет. В събота тя не работеше, но Майлс Бенет щеше да бъде там. Майлс винаги ходеше в събота и работеше до обяд, като сверяваше диктовките и извършената следователска работа през седмицата, възползвайки се от отсъствието на всички досадници, които го прекъсваха и ядосваха през работно време.

Бен плати на шофьора и слезе на една пресечка близо до кантората от отсрещната страна на улицата. Бързо се скри във входа на някаква друга сграда. Покрай него минаваха пешеходци, които не му обръщаха никакво внимание, погълнати от собствените си грижи. Колите бързо се стрелкаха по улицата. По края бяха паркирани коли, но в тях нямаше никого.

— Предпазливостта няма да ми навреди — каза си той, въпреки това.

Излезе от входа, пресече улицата на зелена светлина, приближи сградата и влезе през стъклената врата във фоайето. Не забеляза нищо необичайно, нищо особено.

Побърза към отворения асансьор, влезе и натисна петнайсети етаж и се загледа как вратата се затваря. Асансьорът започна да се изкачва. „Само след няколко минути“ — помисли си той. А ако случайно Майлс го нямаше, просто щеше да отиде в дома му.

Но се надяваше да не се наложи. Все му се струваше, че няма да има време. Неизвестно дали поради съня, или поради обстоятелствата на неговото завръщане, определено имаше чувството, че нещо не е наред.

Асансьорът намали ход и спря. Вратите му се отвориха и той излезе в коридора.