Тери Брукс - Черният еднорог

Мийкс бавно се смъкна от люспестия му врат, впил очи в черния еднорог, който пристъпяше на място и надаваше безумен вик на петдесет крачки от него. В здравата си ръка стискаше изчезналите магически книги.

Абърнати дръпна Уилоу, която стоеше като окаменяла, зад гърба си.

— Не се доближавай до нас, магьоснико! — храбро предупреди той.

Мийкс не му обърна никакво внимание. Очите му бяха вперени в еднорога. Направи няколко крачки напред, хвърли бегъл поглед към Уилоу и Абърнати и отново обърна очи към еднорога, после спря. Изглеждаше така, сякаш чакаше нещо. Еднорогът се дърпаше и трепереше, все едно, че вече е заловен, но не побягна.

— Уилоу, какво става тук? — тревожно изръмжа Абърнати.

Силфидата едва се държеше на краката си. Тя поклати глава като замаяна, думите й бяха едва доловими.

— Яви ми се… всичко. Но има… толкова много, че не мога…

Тя явно не бе дошла на себе си от шока и нищо наоколо си не можеше да разбере. Абърнати й помогна да иде до една тревна площ, осеяна с цветя, и внимателно я настани там. После отново се върна при Мийкс.

— Тя с нищо не те заплашва, магьоснико! — викна му той, като привлече погледа му на мига. — Защо не я пуснеш? Вземи еднорога, щом толкова искаш, макар да не разбирам защо ти е. Бог е свидетел, че нещастие е сполетявало всеки, който го е зървал.

Мийкс продължаваше да гледа към него, но нищо не казваше.

— След миг ще дойдат и другите, магьоснико! — заяви Абърнати. — Тъй че съветвам те да побързаш!

Мийкс се усмихна с ледена усмивка.

— Ела насам, писарю — прикани го той със снишен глас. — Ела да побеседваме за това.

Абърнати почувства известно колебание, хвърли бегъл поглед назад към Уилоу, пое си дълбоко дъх и тръгна право през поляната. Бе толкова уплашен, че едва пристъпяше. Последното нещо на света, което му се искаше, беше да приближи магьосника и демона му, но ето че правеше тъкмо това. Поизправи се, за да си вдъхне кураж, решен да посрещне всичко, което има да става. Нямаше друг избор. Трябваше да направи нещо, за да помогне на момичето и това изглеждаше единствената възможност. Денят бе топъл и тих: прекрасен лен за всичко друго, но не и за това. Абърнати вървеше, колкото се може по-бавно и се молеше останалите да се появят, преди да се е превърнал в поредната жертва, изпепелена от магьосника.

На десетина крачки от Мийкс той спря. Сбръчканото лице на магьосника наподобяваше лукава, лицемерно доброжелателна маска.

— По-близо, моля — промълви той.

Абърнати съзнаваше, че е обречен. Нямаше как да се измъкне. Дори и да успее да забави нещата някой и друг миг, това щеше да е краят. И все пак, дори и няколко мига биха могли да помогнат на Уилоу да се спаси.

Направи пет-шест крачки и отново спря.

— Какво има да обсъждаме? — попита. Студената усмивка бе изчезнала.

— Ами например възможността твоите приятели да се появят тук, за да ти помогнат.

Той направи леко движение с книгите, които държеше, и иззад околните дървета се появиха разкривени малки човечета с остри зъби и заобиколиха в кръг поляната. Човечетата ги обкръжиха от всички страни. Грозните им свински зурли, с остри зъби и змийски езици, пръхтяха и надаваха диви крясъци в тишината. Десетина от тези дребни чудовища блъскаха пред себе си Куестър Тюс, Буниън, Парснип и чупка-гномите откъм дърветата. Всичките бяха със запушени усти и здраво оковани във вериги.

Мийкс се извърна. Усмивката отново се бе появила на устните му.

— Виждаш, че твоите приятели не могат много да ти помогнат. Но хубаво, че почака и те да се присъединят към нас.

И последната слаба надежда, която Абърнати хранеше, че може да спаси Уилоу, се изпари.

— Уилоу, бягай! — изкрещя той.

С див рев той се спусна срещу Мийкс. Направи го със смътното намерение да свари магьосника неподготвен и да му избие от ръцете безценните магически книги. И за малко да успее. Абърнати успя да го повали, преди изобщо да се осъзнае. Но магията, която беше във властта на Мийкс, бе бърза като мисъл и той мигновено я призова на помощ. От магическите книги се надигнаха зеленикави огньове и избълваха пламъци срещу Абърнати. Гладкокожият териер се претъркули и застина на кълбо, а от опърлената му кожа бавно започна да се вдига дим. Огньовете, които пазеха Мийкс и магическите книги, стихнаха и отмряха.

Магьосникът погледна към отсрещния край на поляната, където лежеше Уилоу, прилепнала до земята, а черният еднорог стоеше до нея.

— Най-сетне — промълви той и гласът му леко просъска.