Тери Брукс - Черният еднорог

Този стон стигна и до Бен Холидей, който бе коленичил сам сред гората до ручея, дошъл най-после на себе си. Кралският медальон на Отвъдната земя лежеше в шепите му като блестящо сребърно чудо. Стонът се издигна над дърветата, тих и печален, и отекна като просвирване на вятъра между стените на каньон в утринната тишина.

Бен скочи, така че ставите му чак изпукаха. Не можеше да сбърка този вик. Беше Уилоу.

Вкопчи се в медальона и затърси с очи сред горските сенки, готов да се изправи срещу всичко, което би могло да заплашва силфидата. Бе обзет от ужас и страх. Какво ли ставаше с Уилоу? Втурна се напред, но спря и започна отчаяно да се оглежда, осъзнавайки, че не може да разбере откъде идва стонът. Стори му се, че се раздава отвсякъде. По дяволите! Мийкс щеше да чуе този стон също като него — Мийкс и онзи крилат демон. А може би Мийкс вече е… Толкова здраво стискаше медальона, че чак пръстите му изтръпнаха. Уилоу! Образът на силфидата изникна в съзнанието му — крехко и красиво същество, за чийто живот бе отговорен. Отново си спомни как Земната майка му бе повелила да я пази и той й бе обещал. Чувстваше се потресен от чувствата си. Цялата му душа бе разтърсена от истината, на която досега не бе обръщал внимание.

Той бе влюбен в Уилоу.

Тази мисъл го изпълни с изумление и безкрайно облекчение. През цялото време се беше борил с чувствата си, неспособен да ги приеме. Не искаше да допусне никого близо до себе си след загубата на Ани, някогашната си съпруга. Любовта бе отговорност и излагаше човека на риска да претърпи болка и загуба. А той не искаше това да се случва. Но чувствата бяха останали — както винаги става с чувствата, — защото той нямаше сили да ги отхвърли. Беше осъзнал тяхната реалност още онази нощ в източните пустоти, след като избяга от Страбон и Нощната сянка. Тя му се бе разкрила в съня, в който говореше с Еджууд Дърк за порива си да намери Уилоу.

Защо си се разбързал така? За къде тичаш? Защо ти е да търсиш Уилоу? — беше го попитал Дърк в съня му.

Защото я обичам, бе отвърнал той.

И наистина я обичаше — но до този момент не си бе позволявал да се замисли над това, да го разбере, да си даде сметка какво означава.

Сега всичко стана само за секунди. Мислите, разсъжденията и всички съображения преминаха през него в един неуловим миг. Всичко онова, до което се беше домогвал толкова дълго, сега му просветна изведнъж.

Бен вече не се колебаеше. Беше минало времето, когато можеше да има известни колебания, струваше му се, че е било преди хиляди години. Пусна медальона с изваяния сребърен образ и той падна на гърдите му, отразявайки слънцето и пръскайки светли слънчеви петна наоколо.

Тогава призова Паладин.

Светлината се появи и озари края на полянката, прогонвайки сенките и мрака. Бен вдигна глава насреща му и в погледа му просветна вълнение. Мислеше си, че никога повече няма да му се случи това, дори искаше, молеше се да не се налага. А сега копнееше да се случи. Една част от него вече започваше да се откъсва.

От светлината изникна Паладин. Белият му кон пристъпи и изцвили. Сребристата му броня просветна, доспехите и ремъците му изскрибуцаха. Бен почувства медальона да пари гърдите му, ледено-огнен в началото. Почувства как се отделя от себе си и излиза извън тялото си.

Уилоу! Името й отекна в тишината на съзнанието му.

Това бе последната му мисъл. От медальона избухна сребърна светлина и прекоси поляната, приближавайки там, където чакаше Паладин. Той почувства, че светлината го носи, за да го пренесе в тялото на рицаря-закрилник на краля. Целият бе покрит в бронята, ремъците и катарамите му бяха пристегнати. В тази метална черупка той загуби съзнание за това кой е и какво е бил. Спомените на Паладин станаха негови, вихрушка от представи и мисли, които обхващаха хиляди други времена и неща, хиляди други животи — и всички те бяха на воин, който никога не е имал равен на себе си, на герой, който никога не е бил побеждаван.

Бен Холидей бе изчезнал. Превърнал се бе в Паладин.

Мярна му се за миг раздърпания силует, който приличаше на статуя в края на поточето, брадясал и занемарен, едно смазано и изтощено тяло. Позна в него краля на Отвъдната земя и престана да мисли за това.

Той се завъртя със своята бяла кобила и се впусна през храстите и шубраците сред горските дървета, за да изчезне.

С вика си Уилоу привлече Мийкс почти на мига. Той излезе от сенките на рухналите стени на Мърук, възседнал крилатия си демон. Тъмната му мантия се вееше на фона на озареното от слънце следобедно небе. Демонът със съсък кацна на едно хълмче, в далечния край на една борова горичка. Сгъна кожените си крила до вълче-змиевидното си тяло и избълва малки струйки дим от ноздрите си. От гърба му се вдигаше пара.