Тери Брукс - Черният еднорог

Само след миг зад листата се показа рунтава глава с леко кривнати очила на носа и се огледа зад боровите клони.

Беше Абърнати.

— Уилоу, ти ли си това? — попита писарят.

Той премина през клонаците и се появи на полянката. Дрехите му бяха изпокъсани и почти цялата му мантия бе съдрана. Обувките му изобщо ги нямаше. Козината му беше опърлена, а лицето му изглеждаше като овъргаляно в пепел. Той дишаше тежко и ближеше черния си нос.

— Може да се каже, че съм имал и по-добри времена — заяви той. — Но не помня да съм бил по-зле. Обиколих всичко, за да те търся с това… с това животно и да ме питаш защо. И тъкмо да те открия, Мийкс и демонът му са там, а после се появява и онзи котарак, те започват да се нападат, използвайки магия, и ако не друго, то поне подпалиха гората. И ето ни разпръснати по всички посоки и никой не може да открие никого!

Той си пое дълбоко дъх, изпусна дълга въздишка и се огледа наоколо.

— Виждала ли си някой от останалите?

Уилоу разсеяно поклати глава.

— Не, никого.

Мислите й бяха насочени към еднорога, цялата бе обхваната от копнежа, от желанието да протегне ръка и да го докосне…

— Какво правиш тук? — гласът на Абърнати я извади от унеса й. Писарят забеляза смайването й. — Какво има, Уилоу? Какво правиш с този еднорог? Нали знаеш колко е опасен. Хайде, ела. Ела да видя, какво става с теб. Негово Величество иска…

— Ти виждал ли си го? — веднага попита тя, хващайки се за споменаването на Бен като удавник за сламка. — Наблизо ли е той?

Абърнати намести очилата на носа си.

— Не, Уилоу, не съм го виждал. И той се изгуби, като всички нас. Ти добре ли си?

Сламката изчезна. Тя кимна безмълвно. Измъчваше я следобедното слънце, горещия ден и задухата. Чувстваше се като в затвор, който щеше да я закопае. Не чуваше гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Появата на Абърнати загуби значение за нея и копнежът по черния еднорог отново я погълна. Извърна поглед.

— Почакай! — изкрещя Абърнати. — Какво правиш, момиче? Не докосвай това същество! Не разбираш ли какво може да ти се случи?

— Не ме доближавай, Абърнати — тихо му рече тя, но все пак изпита известно колебание.

— Да не би и ти да си полудяла? — ядоса се кучето. — Всички ли сте полудели? Няма ли някой, освен мен, който да разбира какво става? Онези сънища са лъжа, Уилоу! Мийкс ни е накарал да дойдем тук и ни е подвел да служим на неговите интереси. Накара всички ни да се държим като глупци! Еднорогът сигурно е част от неговия свят! Ти не можеш да знаеш какви са целите му! Не го докосвай!

Тя извърна поглед към кучето.

— Налага се. Потребно ми е.

Абърнати тръгна към нея, но когато видя как тя предупредително го погледна, веднага спря.

— Не прави това, Уилоу! Знаеш всички истории, легендите! — той сниши глас и зашепна. — Ще загинеш, момиче!

Тя мълчаливо и продължително го изгледа, после се усмихна.

— Та нали тъкмо там е работата, Абърнати. С мен е свършено вече.

Тя вдигна ръце и обгърна шията на черния еднорог.

Почувства как леден пламък премина през нея. Огънят обзе дланите, ръцете й, цялото й тяло. Усещането я накара да настръхне и тя силно потрепера. Отметна глава, като едва си поемаше дъх. Чу Абърнати, който викаше към нея като обезумял, но постепенно го изгуби от погледа си. Той беше там, но тя не го виждаше вече. Не виждаше нищо, освен лицето на еднорога пред себе си като безплътен силует в пространството. Пламъкът я обзе цялата, сля се със собствения й копнеж и тя бе разтърсена от неудържима страст. Започваше да губи себе си, да се разпада. Само миг още, и нямаше повече да бъде тя.

Опита се да отдръпне ръце от шията на вълшебното същество, но не можа. Беше се сляла с еднорога. И тъкмо в този момент витият му рог започна да свети с бяла магия и в съзнанието й изплува вихрушка от образи. Тя видя студена пустош. Видя вериги и огньове, бели полета, където подскачаха вързани еднорози, магьосници в тъмни мантии, които изричаха заклинания. Тук бяха Мийкс, Бен и Паладин.

И тогава се надигна вик, проникнат от такъв ужас и копнеж, че всички образи се разпиляха като парченца счупено стъкло.

Освободи ме! Пусни ме на свобода!

Болката в този вик бе непоносима за нея. Тя простена и този стон рязко я оттласна назад, откъсвайки я от еднорога. Препъна се и едва не падна — почти щеше да падне, ако Абърнати веднага не я бе подкрепил.

— Видях! — възкликна тя. Ала нищо друго не можа да каже.

Стонът й отекна сред дърветата.