Тери Брукс - Черният еднорог

Уилоу се изправи на колене. Паладин бе застрашен. В този момент зелени пламъци лумнаха над костите. Уилоу почувства, че стомахът я свива от ужас. Та враговете им бяха удвоили силите си. Куестър, коболдите и гномите стояха все още завързани и безпомощни. Абърнати беше още в безсъзнание. Мийкс ги беше отстранил всички. Нямаше кой друг да помогне на Паладин, освен нея.

Нямаше кой да помогне и на Бен.

Знаеше какво да направи. Черният еднорог стоеше притихнал до нея и смарагдово зелените му очи я гледаха. В тях прозираше явна интелигентност. Тя можеше да прочете в тези очи какво трябва да прави и то съвпадаше с онова, което тя вече знаеше със сърцето си.

Вдъхна дълбоко, протегна ръце и прегърна еднорога.

Магията мигновено протече през нея, бързо и копнежно. Изящното тяло на еднорога облекчено потръпна и виденията започнаха да се нижат. Те изпълниха съзнанието на силфидата до краен предел и валяха едно подир друго. Уилоу се огъна пред тяхната сила, искаше й се да вика и едва успя да се удържи. Този път поривът и желанието не я владееха чак толкова мощно. Тогава виденията забавиха ход, подредиха се в някаква последователност и започнаха да й се явяват отново. Мъчителната болка, която ги съпътстваше, понамаля и ослепителната им яркост стана поносима.

Тя започна да различава онова, което виждаше. Пръстите й ласкаво обгръщаха лъскавата, изящна шия на еднорога, с когото се беше сляла чрез магията.

Чу се вик.

Вълшебно създание! Освободи ме!

Това бе викът на еднорога и на нищото. Една част от този еднорог бе истинска, а друга не. Виденията се явяваха и изчезваха в съзнанието, на Уилоу и тя ги наблюдаваше как се изнизват. Черният еднорог копнееше да бъде свободен. Бе дошъл, за да намери свободата си. Вярваше, че ще я получи… но защо ли?… от Бен! Кралят можеше да го освободи, защото в негова власт бе магическата сила на Паладин, а само Паладин беше в силата си да противостои на магията, която го държеше в подчинение. И тогава се бе появила Уилоу, която също търсеше Бен и носеше златната юзда, която магьосниците бяха направили, за да го уловят, когато той се бе измъкнал на свобода в някогашни времена. Еднорогът се беше уплашил от Уилоу и юздата, защото не знаеше какво тя възнамерява и бе хукнал да бяга от нея, докато не осъзна, че тя е добра, че може да му помогне и че може да го отведе при краля и да го освободи. Уилоу щеше да разпознае краля дори и зад фалшивата външност, когато и самият крал не знаеше…

Виденията започнаха да нахлуват по-бързо и Уилоу пак се опита да ги позабави, за да не й убегне смисълът им. Дишаше ускорено, сякаш дълго е бягала и лицето й лъщеше от пот.

Викът отново прозвуча в съзнанието й.

Кралят бе изгубил силата си и не можеше да ми помогне! Не можех да бъда освободен!

Гласът звучеше почти неистово. Виденията нашепваха настоятелно. Сънищата, които бяха накарали Уилоу да го търси, бяха смесица от лъжа и истина, едните изпратени й от магьосника, другите — от вълшебните същества… Вълшебните същества ли? Нима вълшебните същества й бяха изпращали сънища?… Всички трябва да се обединят, за да се постигне истината и да постигнат нужната сила — за да може Паладин и магьосникът да се срещнат и по-силният от двамата да победи. По-силният и добрият. И тогава магическите книги ще могат и най-сетне завинаги ще бъдат и трябва да бъдат…

Мисълта се прекъсна, нахлуха други видения и мисли, затворени в черния еднорог от неизброими векове. Уилоу настръхна и сключи ръце около нежната шия на еднорога. И отново в гърдите й се надигна луд, неистов вик. Виденията й разкриха и още нещо. Черният еднорог криеше в себе си не един живот, а множество животи! О, Бен! — възкликна мислено тя. Пред погледа й множество живи същества се мъчеха да излязат на свобода, но не успяваха. Те копнееха за неща, които бяха непонятни за нея, в светове, които не можеше дори да си представи. Та това бяха души, държани в затвор, живи създания, лишени от свобода, бяха им отнели магията, бяха злоупотребили с нея. Бен!

В този момент внезапно й се явиха изчезналите магически книги, заключени в тъмно, тайно място, над което витаеше нещо зловещо. От едната от книгите се извиха огнени пламъци, сякаш от тях се раждаше нов живот и от тази книга и тези пламъци изскочи един черен еднорог, излязъл на свобода, препуснал от мрака към светлината, търсещ…

Гласът извика още веднъж.

Унищожете книгите!

Това бе отчаян глас. Едва ли не крещеше. Той затъмни виденията, погълна всичко в своята неистовост. Болката му бе непоносима.