Джордж Мартин: Вихър от мечове

— Тръгваме по изгрев с цялата си сила — заговори Стария мечок, когато хората се разшумяха. — Ще тръгнем на север и ще ги заобиколим откъм запад. Докато обърнем, авангардът на Харма вече ще е подминал Юмрука. Подножията на Ледени нокти са пълни с тесни клисури, удобни за засади. Походната им колона ще е разтеглена на много мили. Ще ги ударим на няколко места наведнъж и ще ги накараме да се кълнат, че сме няколко хиляди, а не триста.

— Ще ги ударим яко и ще се оттеглим преди конниците им да успеят да се престроят, за да ни се противопоставят — каза Торен Малък лес. — Ако ни подгонят, ще ги отклоним надалече, а после пак ще ударим по колоната. Ще палим фургоните им, ще им пръскаме стадата, ще колим наред. Самия Манс Райдър, ако го намерим. Ако се пръснат и се върнат в бърлогите си, победили сме. Ако не, ще ги мъчим по целия път до Вала и ще се погрижим пътят им да остане осеян с трупове.

— Те са хиляди! — провикна се някой от мъжете зад Чет.

— Ще измрем! — Това беше гласът на Мейслин Зеления, треперлив и уплашен.

— Мрем — изграчи гарванът на Мормон и запляска с черните си криле. — Мрем, мрем, мрем.

— Много от нас — каза Стария мечок. — Може да загинем и всички. Но както е казал друг един лорд-командир преди хиляда години, затова са ни облекли в черно. Спомнете думите си, братя. Защото ние сме мечовете в тъмното, стражите по стените…

— Огънят, който гони студа. — Сир Маладор Локи извади дългия си меч.

— Светлината, която носи утрото — отзоваха се други и още мечове излязоха от ножниците.

И после всички взеха да вадят мечовете и се вдигнаха близо триста меча, и също толкова гласове завикаха:

— Рогът, който буди спящите! Щитът, който пази владенията човешки!

Чет нямаше избор, освен да присъедини гласа си към другите. Въздухът наоколо се замъгли от дъха им, а светлината на огъня засвятка по стоманата. Остана доволен като видя, че Лорк и Меката стъпка, както и Донел Хил Сладура също се включиха, уж че и те са тъпаци като другите. Това беше добре. Нямаше смисъл да привличат внимание, след като часът им щеше да дойде толкова скоро.

Когато виковете заглъхнаха, той отново чу писъка на вятъра — усилваше се. Пламъците се завихриха и затрептяха, сякаш и на тях им стана студено, и във внезапно настъпилата тишина гарванът на Стария мечок още веднъж изграчи силно:

— Мрем.

„Умна птица“ — реши Чет след като командирите ги освободиха, като предупредиха всички да се нахранят добре и да се наспят. Чет се мушна под купчината си кожи до кучетата, а главата му щеше да се пръсне от нещата, които можеха да се объркат. Ами ако тая скапана клетва вземеше, че вдъхне кураж на някой от тях? Или ако Пол Дребния забравеше и се опиташе да убие Мормон по време на втория пост, а не на третия? Или ако Мейслин вземеше, че се уплашеше, или някой се окажеше доносник, или…

По едно време усети, че се вслушва в нощта. Вятърът наистина звучеше като скимтящо бебе, а от време на време се чуваха и мъжки гласове, конско цвилене, главня, запращяла в огъня. Но друго нищо. „Колко е тихо.“

Лицето на Беса заплува пред очите му. Дощя му се да й каже: „Не ножа исках да ти наръгам. Цветя ти набрах, диви рози, вратиги и жълтурчета, цяла сутрин ти ги брах.“ Сърцето му тупаше като барабан, толкова силно, че се уплаши да не събуди целия лагер. Лед покри брадата и устата му. „Откъде дойде това, с Беса?“ Колкото пъти се беше сещал за нея досега, беше само за да си спомни как изглеждаше, когато умря. Какво му ставаше? Едва дишаше. Да не вземе да заспи? Изправи се на колене и нещо влажно и студено го докосна по носа. Чет вдигна очи нагоре.

Валеше сняг.

Усети как сълзите замръзнаха по бузите му. „Не е честно“ — дощя му се да изкрещи. Снегът щеше да съсипе всичко, което беше нагласил, всичките му грижливи планове. Валеше тежко, на тлъсти бели парцали. Как щяха да намерят в тоя сняг заровените си торби с храната или пътеката, по която, мислеха да тръгнат на изток? „Че то Дивен и Бинън няма да им трябват, за да ни изловят, като тръгнат по дирите в пресния сняг.“ А и снегът скриваше земята, особено нощем. Кон можеше да се спъне в някой корен и да счупи крака си в камък. „Край — осъзна Чет. — Свършено е с нас преди да сме почнали. Загубени сме.“ Край с лордския живот за сина на събирача на пиявици, край с цитаделата, с жените и короните. Само един дивашки меч в корема му и небелязан гроб в мразовитата пустош. „Снегът ми го взима всичко това… проклетият сняг…“

Сняг му беше съсипал живота и преди. Сняг и любимото му прасе.