Джордж Мартин: Вихър от мечове

Единствените жени, които Чет бе познал, бяха курвите, които си купуваше в Къртичиното. На младини селските момичета извръщаха очи и им призляваше само като му видят лицето с буцата и гноясалите мехури. Най-лошото беше с оная мърла, Беса. Разчекваше си кълките за всяко момче в Блатото на Хаг и той си беше помислил, защо да не му бутне и на него? Даже си загуби цяла сутрин да бере горски цветя, като разбра, че ги харесвала, но тя само му се изсмя в лицето и му каза, че по-скоро ще се овъргаля в леглото с пиявиците на баща му, отколкото с него. Само че като я ръгна с ножа, хич не й беше до смях. Ей това беше сладка работа, да й видиш лицето, когато я ръгна, затова той издърпа ножа и я наръга още веднъж. Когато го хванаха при Седемте потока, старият лорд Уолдър Фрей дори не си направи труда да дойде да го съди сам. Беше пратил едно от копелетата си, Уолдър Реките, и докато Чет се опомни, вече вървеше към Вала с оня миризлив черен дявол Йорен. Заради един сладък миг му взеха целия живот.

Но сега беше решил да си го върне, с жените на Крастър в добавка. „Оня извратен стар дивак е прав. Щом си поискаш една жена, взимай я, не да й береш китки, та дано не ти забележи скапаните мехури.“ Чет беше решил тая грешка да не я повтаря повече.

„Ще стане, няма начин да не стане — увери се той за стотен път. — Само да се ометем веднъж оттука.“ Сир Отин щеше да тръгне на юг към Сенчестата кула, най-късия път до Вала. „С нас няма да се занимава, не и Витърс, той ще иска само да си опази кожата.“ Виж, Торен Малък лес щеше да държи да атакуват, само че сир Отин беше много предпазлив, а той беше старшият. „Пък и ще е все едно. Ние да се разкараме веднъж, Малък лес да си атакува когото ще. На нас кво ни пука? Ако никой от тях не се върне на Вала, никой няма и да ни търси, ще помислят, че сме загинали с останалите.“ Тази мисъл беше нова и за миг го изкуси. Но затова трябваше да убият и сир Отин, и сир Маладор Локи, за да вземе командата Малък лес, а двамата ги пазеха много добре и денем, и нощем… не, рискът беше твърде голям.

— Чет — рече Пол Дребния, докато се тътреха по каменистата пътека между смърчовете и високите борове, — ами птицата?

— Каква проклета птица пък сега? — Само това му трябваше, една овча глава да му дрънка за някаква птица.

— Гарвана на Стария мечок — каза Пол Дребния. — Ако го убием, кой ще му храни птицата?

— На кой му пука бе? Убий я, ако щеш.

— Птицата не ща да убивам — заяви едрият мъж. — Само че тя говори. Да не вземе да каже кво сме направили?

Ларк Сестриния се изсмя.

— Дребен, задръстен си като стена на замък.

— Ти да не приказваш така, че… — изръмжа му Пол Дребния.

— Пол — заговори кротко Чет преди грамадният мъж да се е ядосал, — когато стареца го намерят в локва кръв със срязано гърло, няма да им трябва птицата да им казва, че някой го е убил.

Пол Дребния помълча, докато разбере какво му казват.

— Прав си — призна той накрая. — Мога ли тогаз да я задържа птицата? Харесва ми тоя гарван.

— Твой е — каза му Чет само колкото да го накара да млъкне.

— Винаги можем да го изядем, ако огладнеем — подхвърли Ларк. Пол Дребния пак се навъси.

— Ти да не си посегнал да ми ядеш птицата, Ларк! Да не си посегнал.

Чет вече чуваше гласове зад дърветата.

— Затваряйте си скапаните усти и двамата. Вече почти стигнахме Юмрука.

Излязоха под западната стръмнина и заобиколиха хълма откъм изток, където склонът беше по-полегат. В края на гората десетина мъже се упражняваха в стрелба — бяха издялкали мишени в дебелите стволове на няколко дървета.

— Виж — каза Ларк. — Свиня с лък.

Вярно, най-близкият откъм тях стрелец беше самият сир Прасчо, дебелакът, който бе отнел мястото му при майстер Емон. Само като видя Самуел Тарли, Чет кипна от яд. Слугуването при майстер Емон беше едно от най-хубавите времена в живота му. Старият слепец не беше от придирчивите, а и повечето неща му ги вършеше Клидас. Задълженията на Чет бяха леки: почистиш гарванарника, напалиш огън, донесеш му яденето… а и Емон веднъж не беше посегнал да го удари или нахока. „И като помислиш, да ме изхвърлят, само щото тя бил благородник и знаел да чете. Ще го накарам аз ножа да ми прочете преди да му разпоря гърлото.“

— Вие продължете — каза Чет на двамата. — Аз ще остана да погледам.

Кучетата дърпаха напред да се приберат по-скоро при храната, която мислеха, че ще им дадат. Чет срита кучката с върха на ботуша и това за малко ги накара да мирясат.

Остана при дърветата и загледа как дебелото момче се бори с дългия лък, висок колкото него, с изопнато като червена луна лице от усилието. В земята пред него стърчаха забити три стрели. Тарли постави първата и опъна, задържа дълго време, мъчейки се да се прицели, и пусна. Стрелата се отвя настрани някъде в зеленото. Чет се изсмя високо и със сладка злоба.